Оберон и Титания обикаляха залата с оръжията, без да бързат, спираха от време на време пред един или друг екран, наслаждаваха се на нечие страдание или масово кръвопролитие. Грандиозни, могъщи средства за унищожение се разкриваха пред своите господари, които обмисляха перспективата за един свят, обхванат в пламъци, и я намираха за приятна. Бе настъпил отново моментът, когато елфите щяха да изпитат своята смелост, умения и чест на единственото място, което бе от значение — бойното поле. Те знаеха, че не са това, което някога са били. Безсмъртието си има доста недостатъци, основният е отегчението. От липса на предизвикателства бяха станали мекушави и прекарваха дългия си живот като в сън, ала сега това щеше да свърши. Ще разпалят кръвта си в огъня на битките и ще преоткрият своето величие чрез пролятата кръв на враговете си.
Пък стоеше сам пред огромен екран, а мислите му бяха другаде. Времето, през което бе пазач на Арсенала, го бе направило това, което е сега — единственият несъвършен дух. Бе излагал себе си на сили и енергии, които му дадоха неизмерима мощ и бе платил цената за това. Бе се изкривил и съсухрил в огъня на странни приливи и отливи, а плътта му напомняше восък от свещ, който се стича и изплъзва на пламъка. Дълго бе господар на оръжията и едва сега бе започнал да си спомня до какво бе довело това. Войната бе неговият живот, неговата кауза, повод за съществуването му. Той тържествуваше от смъртта и унищожението, от погрома на световете. Сега грабваше едно след друго оръжия от рафтовете, зареждаше ги, насочваше ги без колебание и пробиваше огромна дупка в стелажа. Грохотът на експлозията отекваше силно в залата с арсенала и отломки от метални шрапнели се изсипваха от въздуха като градушка. Пое дълбоко въздух, все още ухилен. Хубаво бе, че пак е тук.
Насочи мислите си навътре и погледна отвъд материалния свят. Вътрешният му взор попадна на грохотеща сила и канали от енергии, които пламтяха с несекваща мощ. Появиха се още бойни полета, лумнаха пред очите му, пращяха и виеха в празното пространство между световете, готови да се отприщят в услуга на притежаващите власт и дързост. Бе въпрос само на миг да се озове на най-близката пътека, но някаква сила извън контрола на смъртните или надежда, че е отгатнал, заблъска в него. Едва тогава Пък се сети за източника на тези енергии и смехът му отекна гръмко и диво в залата с оръжията.
Бяха Падналите, милиони пълчища, мъртви, но не и унищожени, сразени, но не свободни, страдащи безкрайно, защото унищожението им се простираше в дебрите на времето. Падналите загиваха и така щеше да е винаги.
— Треперете, хиляди светове — прошепна Пък. — Елфите отново тръгват в бой.
Шериф Ричард Ериксон бутна, отвори високата порта от ковано желязо и влезе сред един кошмар от избуяла зеленина. Дървета и храсти покриваха гъсто асфалтираната пътека от двете страни, гъсти, пълзящи растения висяха от надвисналите клони. Някакъв полъх размърда околните дървета, прошумоля в гъсто оплетените клони, но вятър изобщо не духаше и въздухът в градината бе мъртвешки замрял. Бе рано вечерта, но вече се бе стъмнило и дълбок, непрогледен мрак изпълваше празното пространство в гъстата зеленина. Тишината сякаш ставаше все по-крехка, колкото по-навътре в градината навлизаше, и всяко внезапно прошумоляване или едва доловим шум от движение отекваше силно. Във въздуха се носеше ухание, тежко и прекалено сладникаво, като цветя, оставени в парник твърде дълго и вече загнили.
Ериксон спря, огледа се разсеяно наоколо, без да бърза. Не забеляза нещо определено, но имаше силно предчувствие, че това е лош момент да показва каквито и да е признаци на слабост. Усещаше тежестта на оръжието и палката на хълбока си, но държеше ръцете си далеч и от двете. Не искаше да предизвика нещо. Изпитваше смътно спокойствие и покой, а градината и мракът наоколо утихваха все повече. Част от напрежението също го напусна и той задиша по-спокойно. Вървеше без да бърза по тясната пътека към огромната запусната къща пред него. Бе груба, занемарена, навсякъде наоколо пълзеше бръшлян. В един от прозорците на приземния етаж светеше лампа, останалите зееха тъмни срещу него като дебнещи в мрака очи. Ериксон изсумтя разочаровано. Бе виждал и по-грозни места. Шадоус Фол не бе място за боязливите по сърце, особено ако си представител на закона. Той се намръщи при вида на мрачната, страховита къща пред себе си и въздъхна тихо. Независимо за какво иска да го види добрият стар доктор Мирин, дано да е нещо важно.
Беше приел обаждането по предавателя в колата преди половин час. Доктор Натаниел Мирин настояваше да разговаря спешно с шериф Ериксон. Не желаеше да каже за какво, но настояваше, че е от жизненоважно значение да се свърже с шерифа незабавно. Наблегна на думата „жизненоважно“. Диспечерът се опита да го прехвърли на един от заместниците, но Мирин не позволи и дума да става за това. На всяка цена трябваше да е Ериксон. На когото и да е друг шерифът би отвърнал учтиво, би го успокоил и би се заел със случая, когато има време, но Мирин бе различен. Докторът бе важен член на обществото, с подобаващи връзки и — трябваше да му се признае — често способен да вижда в настоящето и бъдещето неща, които другите хора пропускаха. Тъкмо от каквото се нуждаеше градът — още един политик с амбиции, който се занимава с магьосничество.