— Поне няма да бягам като шивашки манекен — каза язвително Клайв. — Погребвали сме хора, на които костюмът им прилягаше по-добре, отколкото на теб.
— Ако не се размърдаме — скастри го Дерек смразяващо, — някой ще погребва нас, със или без костюм — при това без ни най-малко да му пука дали още дишаме.
Той замълча за миг, очевидно доволен от „без ни най-малко да му пука“. Рядко използваше този израз.
— Костюмът е за прикритие, ясно? Кой би очаквал да ме види облечен в костюм?
Сложи тъмни очила, за да подсили ефекта. Клайв изсумтя, видимо невпечатлен.
— Страхотно. Сега приличаш на шпионин. Целият замисъл на това упражнение е да се измъкнем от града, без да ни забележат, помниш ли? Само излез в тоя вид и всички, които познаваме, ще идват да ни питат кой в семейството ни е умрял.
— Ако и ти се беше докарал, нямаше да могат да ни разпознаят — обясни търпеливо Дейвид. — Помислих си, че може да се дегизираш в някои стари дрехи на мама и можем да се престорим, че сме мъж и жена.
Клайв го изгледа застрашително.
— Да не ми се правиш на забавен, а?
— Добре де, добре! Беше просто идея!
И двамата млъкнаха, защото влезе майка им. Г-жа Мандервил бе както обикновено облечена в одежди и було на монахиня и тъй като бе ниска и донейде тантуреста, приличаше най-вече на пингвин. Не бе това, което бихте нарекли вярваща, но се обличаше като монахиня, откакто почина съпругът ѝ, преди три години. Носеше поднос с две високи чаши лимонада. Братята погледнаха лимонадата и трепнаха.
— Заповядайте, скъпи — каза весело г-жа Мандервил. — Донесох ви по чаша хубава студена лимонада.
— Благодаря, мамо — отвърнаха в един глас Дерек и Клайв.
Те взеха чашите и продължиха да ги държат неловко в ръка.
Г-жа Мандервил им се усмихна широко, примига, когато видя двата куфара на леглото, после се обърна и излезе, като весело си тананикаше някаква стара песничка в стил кънтри и уестърн. Харесваше този стил. Винаги бе най-щастлива, когато припяваше нечия история за разбито сърце и мъка. На практика тя живееше в свой собствен свят, където не трябваше да си спомня, че съпругът ѝ е мъртъв, и посещаваше реалния свят понякога, за да се увери, че момчетата ѝ са добре. Бяха ѝ казали няколко пъти, че заминават, но не бе стигнало до нея. Тя имаше навика да не чува неща, които не желае да чуе. Много хора умеят това, но г-жа Мандервил го бе превърнала в изкуство. Дерек и Клайв изчакаха вратата да се затвори след нея и тогава оставиха лимонадата на шкафчето до шестте други чаши, които им бе донесла по-рано вечерта. Веднъж щом ѝ хрумнеше някаква идея, нямаше мърдане. Дерек изгледа гневно Клайв, той стори същото в отговор. Дерек въздъхна тежко.
— Виж, нямаме време да спорим. Воините идват и доброто ни здраве занапред зависи от това да сме доста далеч от Шадоус Фол, когато пристигнат.
— Сигурен ли си, че идват?
— Няма да чакат папата я. Ще заблъскат по вратата ни в следващите двайсет и четири часа, а когато това се случи, аз със сигурност възнамерявам да съм на друго място. Те смятат, че през всичките тези месеци сме работили за тях и сме подготвяли пътя на тяхната инвазия. Понастоящем са жертва на заблудата, че ние старателно сме саботирали защитата на града в замяна на не съвсем незначителните суми, които ни плащаха. В аванс… глупаци. Никак няма да им хареса като стигнат тук и разберат, че нищо не сме свършили, за да ги заработим. Смятат, че сме идеологически терористи с политически пристрастия. Изобщо няма да се впечатлят от двама гробищни служители, които все още живеят при майка си. Не знам за теб, но аз изчезвам към най-близкия хоризонт.
— Свърши ли? — скастри го язвително Клайв. — Изненадващо за теб, но аз и сам успях да проумея тези неща. Може ли да ти напомня чия е вината Воините да смятат, че ние сме толкова готини? Кой ги увери, че имаме личен контакт с Времето, компрометиращи материали за всеки член на Градския съвет и сме работили по проекта за отбраната на града?