Намръщи се още повече. Изобщо не си спомняше плажа, но имаше усещането, че отнякъде му е познат. Че е бил тук преди, в годините, които бе забравил, първите десет години от неговото детство. Може би родителите му са го водили тук на някоя лятна ваканция. Колкото повече гледаше, толкова по-познат му се струваше плажът. Той се разходи бавно по брега, камъчетата се плъзгаха и хрущяха под краката му. Хрумна му, че приема всичко удивително спокойно, но такъв си беше Шадоус Фол за всички. След известно време бе трудно да се изненадаш от каквото и да било. Попадна на една пълна с вода дупка в скалата — там, където приливът не можеше да я достигне. Коленичи до нея, подтикван отново от усещането, че не за пръв път е тук. На дъното на локвата лежеше ярка оранжева морска звезда и се преструваше на умряла. Едно раче, което трябва да беше инч на ширина, размаха щипци заплашително, готово да избяга при внезапно движение.
— Бил съм тук преди — каза тихо Харт.
— Разбира се, че си бил — обади се чевръсто Френд, като изтича по гърба му и надникна през рамото му в локвичката.
Майка ти и баща ти ни водеха тук всяко лято. Ти седеше на брега и хвърляше камъчета в морето. Не можах да разбера смисъла на това. Искам да кажа, не че е трудно да уцелиш океана…
— Как се нарича това място? — попита Харт, взе едно камъче и го запремята замислено в ръката си.
— Е, тук ме хвана. Никога не съм бил добър в помненето на имена, а и беше много отдавна.
— Е, добре, опитай това да видиш как е. Какво, по дяволите, правим тук?
— Аз ви извиках — обади се тих, познат глас. — Има неща, които трябва да си кажем. Да обсъдим. И макар че ми е неприятно да го кажа, времето ни изтича.
Харт рязко се обърна, огледа натам, откъдето бе дошъл, и видя Времето, излегнал се в един шезлонг, който само преди няколко мига не бе тук. Бе облечен в същите викториански одежди, но чорапите и обувките му лежаха прилежно оставени на една страна, панталоните му бяха навити до коленете, сякаш възнамеряваше да нагази във водата по някое време. Изглеждаше остарял и много уморен, но все пак намираше сили да се усмихне на Харт.
— Виждам, че си намерил своя Френд. Надявах се на това. Бяхте неразделни като деца.
Той се огледа без да бърза, наслаждаваше се на пейзажа с мълчалива гордост, сякаш лично го беше поръчал.
— Винаги съм харесвал този плаж. Щеше ми се да идвам тук с теб и родителите ти, но не беше възможно. Понякога идвах сам, след като ти и семейството ти си бяхте тръгнали, за да се почувствам по-близо до вас. Събуй си обувките, Джеймс. На босо можеш най-добре да се насладиш на камъчетата по брега.
Той разрови камъчетата с пръстите на краката си и се усмихна отново.
— Чакай малко — каза Харт. — Я ми го кажи пак. Ти знаеш за Френд?
— Разбира се. Аз знам всичко. Такава ми е работата.
— Тогава може би ще бъдеш така любезен да ми кажеш защо съм тук?
Времето сбърчи вежди.
— Гняв ли долавям в гласа ти, Джеймс? Ако моментът е лош, извинявам се, но трябва да поговорим. Събитията са стигнали критичната си точка, въпреки положените от мен усилия, и ти трябва да си готов да ги посрещнеш. Има някои неща, които искам да ти кажа. Важни неща, които не можах да спомена, когато се срещнахме миналия път.
— А защо не?
— Мнозина можеха да ме чуят.
Времето махна с ръка и до неговия шезлонг се появи още един.
— Седни. Ще ти е нужно да си седнал удобно за някои от нещата, които имам да ти кажа.
Харт разгледа шезлонга подозрително, после се отпусна предпазливо в него. Противно на очакванията му, той не се сгромоляса начаса под тежестта му. Всъщност бе удивително удобен.
„Само в Шадоус Фол“ — помисли си иронично.
Погледна Времето, който се бе загледал в океана.
— Добре — каза нетърпеливо Харт. — Тук съм, готов съм, подготвен съм. Говори.
— Твоят баща бе Джонатан Харт — започна Времето. — Но ти никога не си познавал дядо си.
— Не. Никога не съм виждал баба си и дядо си. Моите родители не желаеха да ми разказват за тях. Нямаше дори снимки. Нямаше лели и вуйчовци също, само ние бяхме. Когато бях дете, се чудех дали не сме черните овце в рода, изхвърлени от клана заради нещо ужасно, за което дори не се говори. Когато след погребението намерих картата на дядо ми и писмото сред книжата на баща ми, не знаех какво да мисля. Предполагам, че това е една от причините да реша накрая да дойда тук. Търсех отговори. Вместо това накрая се сблъсках с още повече въпроси за неща, за които никога не съм и сънувал.