Той млъкна ненадейно, защото му бе хрумнала една мисъл.
— Познаваше ли родителите ми? Затова ли е всичко?
— Да. Родителите ти не искаха да знаеш за Шадоус Фол. Тревожеха се, че може да поискаш да се върнеш тук и да потърсиш останалите от своя род. Пророчеството правеше това твърде опасно. Искаха ти да водиш нормален живот. Има обаче неща, за които никога не са ти разказвали — за пророчеството и за семейството, които е нужно да знаеш. На мен се падна да ти разкажа сега. Всичко започва с предсказанието — много преди да се родиш.
— Чакай малко — спря го Харт, като се изправи рязко в шезлонга. — То е направено, когато съм бил на десет години. Затова е трябвало да напуснем Шадоус Фол така набързо.
— Не — възрази Времето. — Твоята баба направи предсказанието скоро след като роди баща ти, Джонатан Харт. Малко след това почина. Пророчеството бе запазено в тайна. Дори и така бе ясно каква бомба със закъснител е то. Нужно им бе време да го проучат, за да са сигурни в това какво означава. И така, единствените, които знаеха, бяха дядо ти, а по-късно баща ти, след като ти се роди. Той не повярва. Не искаше да повярва. Трудно е обаче да се пазят тайни в град като този и накрая всичко се разчу, когато ти беше на десет.
Харт лежеше в шезлонга сурово навъсен и се опитваше да сглоби цялата тази нова информация. Френд се настани в скута му като постелка, опитвайки се да осигури комфорт с присъствието си. Харт въздъхна загледан в безбрежната водна шир. Това, което чу, обясняваше доста неща, но повдигна точно толкова въпроси, на колкото и отговори.
— И така — каза накрая. — Кой е дядо ми, бащата на Джонатан?
— Аз — отвърна Времето.
Думите сякаш увиснаха във въздуха, а Харт погледна скептично стареца.
— Но… това не е възможно! Мислех, че не можеш да имаш деца!
— И аз така мислех. И векове наред бях прав. Но тогава срещнах баба ти и за пръв път в моите много животи се влюбих. Не беше особено специална или важна, такава бе само за мен. Беше жена воин от някакъв стар фантастичен филм по телевизията, за който никой не си спомня вече. Никой не бе по-изненадан от нас самите, когато тя забременя. За малко да я изоставя, убеден, че бебето трябва да е от някой друг, но не ми бе нужно много време да открия огромния скрит потенциал на ембриона или да разпозная силата, която детето може да владее. Беше моята сила, на Времето. В началото запазихме това в тайна. Нямахме представа какво означава. Бременността се оказа продължителна и трудна и накрая я уби. За мен не остана нищо друго освен мъртва любима, едно бебе, което не показваше никакви признаци на особена сила, и пророчеството, което нямаше никакъв смисъл.
Не желаех никое от тях. За известно време се бях побъркал малко.
Въпреки естеството на работата ми, мина известно време, преди някой да забележи. Виждал съм много смърт в Шадоус Фол, но нито в един случай не бях наранен така, както когато тя умря. Не исках бебето. Нямах опит, нито интерес да отглеждам дете, дори да измислех някоя история, за да му обясня. Затова го дадох на семейство Харт. Те току-що бяха загубили своето бебе и с радост го взеха. Аз оставих всичко зад гърба си и се залових отново със своята работа.
След няколко мои смърти и прераждания можех да виждам нещата малко по-ясно. Нищо не успокоява повече от това да остарееш и да умреш няколко пъти. Държах под око Джонатан. Той порасна като едно съвършено нормално дете, без никаква следа от силата, която бях усетил в него. Времето минаваше и аз си позволих да го загубя от погледа си. После изведнъж той стана мъж, ожени се и жена му забременя. Ти беше толкова мъничък като бебе. Дълго време те много се безпокояха за теб и се питаха дали ще живееш. Аз не се съмнявах в това. Виждах силата, скрития потенциал в теб да грее като слънце. Следях те отблизо. Не бях успял да бъда баща за Джонатан, но се опитах да бъда твой дядо, макар от разстояние.
И тогава, точно когато стана на десет, някак се разчу за пророчеството. Отидох при родителите ти и им разказах всичко. Нямаше време за обвинения и помиряване, трябваше да се погрижат за твоята безопасност. Взеха само най-необходимото и аз ги изведох от града незабелязано. Изглеждаше най-добрият изход — да спечелим малко време, да си поемем въздух. Известно време всичко бе спокойно.
После родителите ти бяха убити.
Харт усети, че би следвало да подскочи от мястото си или да каже нещо, но в действителност се почувства само вцепенен. Много неща му се бяха струпали вече. Осъзна, че Времето го гледа в очакване да каже нещо. Облиза пресъхналите си устни и се изкашля.