— Кой… кой ги уби?
— Воините на Кръста. Те са отдавна основана екстремистка организация, армия от фанатични терористи, посветили се на опазване на собствената си версия на християнството, и унищожават всичко, което може да представлява заплаха за тях. Работят предимно задкулисно, като използват политически интриги и икономически натиск, но не се гнусят да си изцапат ръцете с кръв, когато им се отдаде случай. От векове се опитват да локализират и атакуват Шадоус Фол. Отчасти защото смятат, че сме град, пълен с демони и необикновени създания, но най-вече, защото искат да се доберат до Вратата към вечността. Смятат, че тя ще им осигури пряк достъп до Бог.
— Защо им е притрябвало това? — попита Харт само за да каже нещо.
Времето сви рамене.
— Кой знае. Може би искат да му зададат някои недвусмислени въпроси относно естеството на света. А вероятно и те самите не знаят. Като всички екстремистки организации, и те са малко чалнати.
— Може ли Вратата наистина да им осигури достъп до Бог?
— Може би. Но само на еднопосочен принцип. Като на всеки друг.
Харт поклати бавно глава, опитвайки се да подреди всичко, за да придобие то някакъв смисъл. Френд се плъзна около раменете му като шал и го прегърна утешително.
— Спокойно, Джими — прошепна в ухото му. — Не му позволявай да те шашне. Приемай нещата само едно по едно. И помни, не си сам. Аз съм тук с теб.
Харт кимна кратко и погледна Времето. Оставаше още само един въпрос, който бе от значение.
— Защо Воините убиха родителите ми?
— За да се върнеш в Шадоус Фол и да активираш пророчеството.
Харт трепна в стола си, все едно Времето го бе ударил.
— Нима казваш, че аз съм виновен? Че са загинали заради мен?
— Не, не си виновен. Не си го и помисляй. Воините трябва да поемат пълна отговорност за действията си и това, до какво те ще доведат. Те гледат на теб и пророчеството като на средство, което да използват, за да нахлуят в града. Съмнявам се, че ти или родителите ти изобщо ги интересувате. Шадоус Фол е защитен посредством всякакви щитове, но напоследък става все по-ясно, че сред нас има предатели. Ето защо предприех безпрецедентна стъпка. Единствената власт, която още имам. Затворих Вратата към вечността и изолирах напълно града от външния свят. Отчаяна стъпка, знам.
Не смея да държа Вратата затворена задълго — напрежението от преминаващи души нараства с всеки миг и накрая тя буквално ще взриви града. Хората не разбират какви опасности крие естеството на този град. Ако балансът някога сериозно се наруши, ще се наложи да пуснеш всичко в ход, за да го оправиш пак. Вероятно буквално.
В момента обаче съм в голяма степен безпомощен. Би следвало да мога да кажа кои са предателите, но не мога. Воините са ги скрили от мен, макар че само преди няколко месеца бих казал, че това е невъзможно. Не мога да видя и какви действия са предприели. Винаги съм можел да виждам всичко, което се случва в Шадоус Фол, във всичките му измерения — минало и настояще, но не и сега. Нещата са скрити от мен. Много неудобно е, досущ като бели петна в паметта. Нека ти покажа.
Харт трепна в шезлонга си, когато светът изведнъж се промени. Той летеше над града, толкова високо, че виждаше всичко, и в същото време бе в центъра, като паяк в паяжината си. Нищо не се случваше, без да узнае за него, нищо не помръдваше, без той да го забележи, дори и най-нищожният детайл. Наблюдаваше хиляди сцени едновременно и чуваше рева на хиляди гласове наведнъж. Всичко бе така огромно, а той — толкова малък. Трябваше да положи усилие да запази чувството си за идентичност, давейки се в море от информация. Но дори и когато се объркваше, забелязваше наченките на подредба и усещаше как различните ситуации в града се мяркат и се изсипват като пясък през пръстите му. Реши, че ако разполага с време, че би се ориентирал във всичко това и би усетил как светът преминава край него. При все това тук-там имаше празни петна — места, до които не можеше да стигне, хора, които не виждаше. Като място, което сърби, но не можеш да почешеш. И тогава внезапно се озова отново на плажа, на уединения и самотен плаж. Харт въздъхна дълбоко, докато се отпускаше бавно в шезлонга си.
— След известно време свикваш с това — каза Времето. — Ти носиш силата в себе си, Джеймс. Моята сила. Завръщането ти в Шадоус Фол я е събудило в теб. Все още е латентна, вероятно защото светът не може да се справи с два образа на Времето.
— Да не би да се предполага, че съм твой… наследник? — попита Харт.
— Не знам. Може би. Предполага се, че съм безсмъртен и неуязвим, но никога не се знае… Видя белите петна. За тях също се предполага, че е невъзможно да съществуват, но напоследък се случват доста невъзможни неща в Шадоус Фол. Не си срещал архангел Михаил, нали? Той се спусна на Земята, за да ни предупреди за настъпващите промени и за това какво значат, но някой или нещо се намеси в паметта му, за да не може да довърши мисията си. Беше убит, по-скоро бе убито тялото, в което се бе вселил, преди да успее да си спомни. Уверен съм, че Воините са размътили мозъка му, но не мисля, че те са го убили. Бил е Уайлд Чайлд. За него ще ти разкажа по-късно, след като оцелеем след нахлуването на Воините. Ако оцелеем…