— Нашествие?
Харт подскочи в шезлонга така, че едва не го преобърна.
— Какво имаш предвид под нахлуване? Тези Воини армия ли имат или нещо подобно? Кога ще са тук?
— Те са цяла армия и ще стигнат тук скоро. Имат агенти навсякъде и свои собствени военни тренировъчни лагери.
— Щом са толкова много защо не съм чувал за тях досега?
— Вероятно си чувал. Те съществуват в много форми, под различни имена, но всички са Воини по душа. Имат велика, макар и непочтена сила, и са изключително опасни. За тяхно нещастие, Шадоус Фол също може да е доста опасен, а имаме и могъщи приятели. Определено имам чувството, че ще се наложи да прибегнем до тях.
Разпоредих тялото на Дьо Френц да не се кремира — за всеки случай, ако архангел Михаил пак се върне, но досега не е. Освен тази, други никакви идеи нямам. Затова те доведох тук. Имаш моята сила някъде дълбоко в себе си. Винаги съм се боял, че пророчеството може да означава, че ти си предопределен да унищожиш Шадоус Фол, но сега се чудя дали не е предсказано, че ще я използваш, за да защитиш града от Воините. Възможно е.
Всъщност не мога да те моля като твой дядо. Нямаш за какво да си ми благодарен, а аз нямам много опит с децата. Мад ми е по-близка, но не е същото. Дори нямам достатъчно практика като човек. Посветил съм на работата по-голямата част от живота си и в продължение на векове бях щастлив така. Нещата се промениха, след като срещнах баба ти. Моята Сара. Тя ме научи на радостта и ограниченията да си човешко същество. Още не съм сигурен дали това улесни работата ми, или я направи по-трудна. Трябва да спазвам известна дистанция или не бих могъл да се справя с онова, което работата ми изисква в някои случаи. Но се опитвам да върша необходимото със съчувствие и ефективност.
Ако не заради мен, направи го заради града, Джеймс. Той е специално място, а Воините ще го унищожат, опитвайки се да го преобразят в онова, което смятат, че трябва да е.
— Но… какъв е той? Какво е Шадоус Фол в действителност?
— Сигурен съм, че си чул поне дузина обяснения, но в действителност е съвсем просто. Светът може да вярва на определени неща в определен момент. Старите мечти трябва да отстъпят място на нови. Тук те идват, за да умрат и да бъдат забравени. Онези, за които реалността се е оказала непосилна, могат да намерят последна утеха. Шадоус Фол е необходим, той облекчава болката на света.
Те поседяха известно време потънали в мълчание, загледани в спокойното море. Вятърът бе приятно прохладен, две чайки се рееха високо горе и отправяха печален зов една към друга.
— След колко време ще са тук? — попита накрая Харт.
— Според времето в реалния свят — скоро. Но тук е различно. Можеш да си помислиш толкова, колкото ти е нужно, преди да вземеш решение.
Харт кимна, посегна надолу и взе едно камъче от брега. Бе гладко, студено и леко влажно. Попремята го в дланта си, после погледна Времето.
— Хвърлял ли си някога камъчета в морето.
— Не, не бих казал. Това човешко занимание ли е?
— Да. Семейно също.
Джеймс Харт и Времето се редуваха през целия дълъг, безкраен следобед да хвърлят камъчета в океана — понякога надалече, а друг път — за да отскачат.
Сапфиреното езеро в началото бе детски лагер, но това не продължи дълго. Мястото сменяше собствениците си през годините, един след друг те се опитваха да го направят доходоносно и се проваляха. Някои от тях бяха запалени по здравословния живот, други — по ориентирането, имаше и експерти по оцеляване. Всички те бяха съвсем различни ексцентрици. Екипите идваха и си отиваха, всеки път лагерът оставаше все по-разнебитен и никой от тези, които живееха наблизо, не бе ни най-малко изненадан. Сапфиреното езеро се намираше сред красива природа, но бе твърде далеч отвсякъде. Околността бе доста хубава, но не бе нещо, което да не можеш да намериш в някое по-евтино и достъпно място. Затова къщичките и спалните помещения стояха празни и изоставени и светът напълно забрави за него. Което чудесно устройваше Воините на Кръста.