Уилям Ройс, техен върховен главнокомандващ, крачеше енергично из претъпкания лагер и кимаше одобрително при вида на контролирания хаос наоколо. Стотици мъже във военни униформи маршируваха и тренираха, офицерите крещяха и раздаваха заповеди, шумно и свирепо, като лай в тихата вечер. Слънцето залязваше, генераторите в лагера забръмчаха един след друг. Джипове ревяха напред-назад в изпълнение на спешни мисии, а по-нататък на полянката загряваха хеликоптери с тежки картечници, готови да тестват оръжието. Навсякъде, където погледнеше Ройс, армията му се готвеше за война с гордост и усърдие. Сърцето му се изпълни и той си разреши лека усмивка. След по-малко от дванайсет часа щеше да е готов най-после да поведе своята армия на светлината срещу онзи дяволски развъдник на демони, Шадоус Фол. Ще се лее кръв, неверниците ще измират с хиляди, а той ще се разхожда триумфално по улиците, за които бе мечтал толкова отдавна.
Ройс бе нисък, набит мъж в средата на четирийсетте. Имаше сурови, грубовати черти, щръкнал дълъг нос и смущаващо директен поглед. Знаеше, че погледът му безпокои хората, и го използваше като оръжие да разграничи мъжете сред момчетата. Бе доста оплешивял, но не му пукаше. Бе направил добра кариера в армията на своята страна, израстваше бавно, но стабилно, докато Бог го призова да напусне и да създаде своя собствена армия. Армия на светлината. Бе открил Воините на Кръста почти случайно, макар че по-късно си даде сметка, че Божиите намерения са били да ги намери. По това време те се бяха разделили, бяха се разцепили на враждуващи групировки, но той отиде при тях с далновидност и военен опит и след година направи от групичките армия, достойна за Бог. Единственото, от което те наистина се нуждаеха, бе обединяваща цел и той я бе открил в Шадоус Фол.
Бе мечтал за този град от дете, но знаеше, че не е за него. Все още. Не и докато демони и неестествени твари се разхождат по улиците безнаказано, а вещиците практикуват открито своите долни магии. Шадоус Фол бе място, предназначено само за истински хора. Бе видял всичко това в мечтите си и се бе заклел, че един ден ще отиде да прочисти онези улици. А сега, след години планиране, тренировки и изчакване, най-накрая бе готов. Бе превърнал армията в професионална бойна сила, беше ги пращал като наемници в стотици необявени войни по цялото земно кълбо, за да се калят в болка и сражения. Бяха го карали да се чувства горд многократно и ако някои загинаха безименни и самотни по чужди бойни полета, това не бе напразно. Воините ги помнеха и се сражаваха още по-яростно в тяхна памет. Никой не се оплака или възпротиви. Знаеха, че вършат Божие дело, и бяха доволни.
Ейдъс дотича при него с планове и книжа по проблеми, възникнали в последния момент, и с всички тях той се справи спокойно и умело. Отделяше им достатъчно време, изслушваше ги учтиво, никога припрян или неспокоен заради новините, които му носеха. Водачът винаги трябва да вдъхва увереност на хората си. Дори и в случаите, когато бе толкова пренапрегнат вътрешно, че му се струваше, че може да експлодира всеки миг.
Той спря отвън пред дългия, пригоден за целта фургон, в който се помещаваше подвижния му щаб и огледа хората си. Бяха добри мъже и жени, всичките християни, непокварени от удоволствията и слабостите на съвременния свят. Не биха се спрели пред нищо, не биха се поколебали да изпълнят заповедите му при екстремни обстоятелства. Или си богоизбран воин, или си грешник, достоен единствено да бъде унищожен. Те бяха негови деца и той щеше да ги поведе към победата. Тя им бе предопределена.
Той отвори вратата и влезе в своята щабквартира. Първоначално фургонът бе оборудван с всички удобства, но той бе наредил да махнат повечето от тях. На тяхно място бе поставил компютри и монитори и всички необходими за съвременния войник технологии. В главния щаб той влизаше само за да проведе телефонен разговор с някой от хората си някъде по света. Обучени мъже и жени седяха винаги пред мониторите и не пропускаха нищо. Имаха си дори собствен сателит, за да осигурят постоянни комуникации. Половин милион войници на Бога, разпръснати по света, готови във всеки миг да убиват или да бъдат убити за каузата, в очакване на неговата дума. Това го караше да се чувства смирен. Понякога.
Кимна на секретарката си зад бюрото, а тя се усмихна лъчезарно, когато той мина. Като негов служител тя го предпазваше от ненужни посетители и канцеларска работа, а като бодигард — от Божиите врагове. Беше много добра в работата си. Мина в своя офис и затвори вратата плътно зад себе си. Изпита нужда от малко тишина и време за медитация, докато все още имаше такава възможност. Но най-напред — книжата.