Телевизионният екран се издължи и разшири, с всеки миг все по-малко приличаше на прозорец, а повече на врата. Ройс откъсна поглед от смеещия се демон и си пое дълбоко въздух. Усети, че дистанционното все още е в ръката му и този факт му подейства успокоително. Срещна погледа на дявола отново. Беше започнал да се измъква от екрана и вече не приличаше много на момиче.
— Не се боя от теб — каза Ройс. Аз те призовах и аз мога да те освободя. Ти сключи договор с мен и си обвързан. Знам истинското ти име и затова имам власт над теб. Връщай се в пламъците, изчадие, докато ми потрябваш отново.
Той натисна бутона за изключване и телевизорът започна да се свива. Дяволът бе засмукан неумолимо обратно, въпреки че се бореше с все сила. Ръмжеше и съскаше и се вкопчваше отчаяно в краищата на екрана, но в миг се озова обратно вътре и телевизорът придоби отново нормалния си размер. Ройс натисна копчето за изключване повторно, картината изчезна, сякаш никога не бе съществувала. Телевизорът изгасна, остана единствено неприятната топлина и миризмата на сяра. Ройс седна зад бюрото си, прибра дистанционното и усили климатика.
Вътрешният телефон звънна и той подскочи. Изчака малко сърцето му да се успокои — преди да се обади. Не би било добре да звучи обезпокоен или тревожен. Хората му имаха нужда да вярват в него. И определено не би им се харесало да заподозрат с какви сили си има работа от тяхно име. Не биха го проумели. Той се наведе към телефона.
— Да?
— Франк Морс иска да се види с вас, господин главнокомандващ.
— Добре, очаквах го. Пратете го при мен.
Ройс се намести зад бюрото и придоби сурово, непроницаемо изражение. Тази среща изобщо нямаше да е приятна, но трябваше да се състои. Вратата се отвори и Морс влезе. Отиде с маршова стъпка до бюрото, отдаде чест и застана мирно, мълчаливо загледан в някаква точка точно над главата на Ройс. Бе млад, едва попрехвърлил двайсетте, но в сърцето му гореше свещеният огън на фанатик и той би умрял за Ройс или за Бог. Понякога май ги бъркаше двамата. Очевидно той беше човекът, когото трябваше да изпрати в Шадоус Фол, за да изпълни една проста задача, но някак си всичко се бе объркало. Ройс бе напълно сигурен, че знае защо, но искаше да го чуе от устата му. Кимна му да застане свободно, Морс се подчини и все така избягваше погледа на Ройс.
— Прочетох доклада за пътуването ти до Шадоус Фол, Франк. Не ми хареса. Наистина съм разочарован от теб, Франк. Изпратихме те със строги инструкции. Да убиеш шерифа и кмета и да напуснеш незабавно, без да те забележат. Това щеше да е тест за бъдещи мисии.
Вместо това си допуснал едно от по-незначителните създания в града да отвлече вниманието ти и трябваше да изпращам хеликоптер да те измъкне оттам. Имаш ли някаква представа живота на колко агенти трябваше да рискувам, за да измъкна теб и онзи хеликоптер безопасно от Шадоус Фол? Отговори ми, Франк. Не си говоря така, заради удоволствието да слушам собствения си глас.
— Напълно сте прав, г-н главнокомандващ. Допуснах да бъде отвлечено вниманието ми. Имах… видения. Някакви ангели в цялото им величие изпитваха вярата ми. И тогава, като видях онзи демон, застанал там, в едно християнско гробище — така явно показваше рогатата си глава на козел, — позволих на гнева да ме победи. Провалих мисията си. Ще приема всяко наказание, което сметнете, че заслужавам.
— О така ли? Не знаех, че ми е необходимо разрешението ти. Не ме интересуват наказания, Франк, само изкуплението. Ти си прегрешил пред мен и пред Бог и трябва да изкупиш греха си. Ти ще бъдеш в първите редици, когато атакуваме града. Ще бъдеш без екипировка, гол и без оръжие, брониран единствено от вярата си. Ако тя е достатъчно силна и ако такава е волята Божия, ще оцелееш и положението ти ще бъде възстановено. Това е всичко, Франк. Свободен си.
— Тъй вярно, г-н главнокомандващ. Благодаря ви.
Морс застана отново мирно, завъртя се кръгом и излезе с маршова стъпка от офиса на Ройс. Не изглеждаше много разтревожен от наложеното му покаяние. Ако не друго, самонадеяният млад перко изглеждаше доста доволен от възможността да изпъкне с вярата си. Вътрешният телефон иззвъня повторно и Ройс го изгледа, сякаш бе съскаща змия.
— Да?
— Мартин Кейси настоява да се види с вас, г-н главнокомандващ.
— Да, разбира се. Пратете го при мен.
Ройс направи неодобрителна гримаса. Май вече беше уморен. Бе забравил за срещата със своя заместник. Трябваше да намери малко време за почивка, преди да потеглят. Уморените хора допускат грешки. Вратата се отвори, Кейси влезе приятно усмихнат. Ройс се усмихна в отговор и кимна, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.