— А, Мартин, радвам се да те видя. Сядай. Е, хайде, чувам, че имаш проблем.
Кейси седна и веднага се отпусна; видът му бе спокоен. Бе малко под средния ръст, с мило открито лице и откровен поглед. Бе в началото на петдесетте и изглеждаше поне десет години по-млад. Самообладанието му бе легендарно, никой никога не бе го чувал да повиши гневно глас, да не говорим за това да избухне. Специалист бе по това да си поставя общи цели и да ги превръща в конкретни планове и мисии. Бе съвършеният втори командир и Ройс го следеше внимателно по всяко време. Такива хора бяха амбициозни и затова опасни.
— Всичко върви по план, г-н главнокомандващ. Войските са в готовност, свързахме се с всички агенти в Шадоус Фол, всички са готови да тръгнат на мига. Градът тихомълком остава без защита и скоро ще стои безпомощен пред нас. Във всеки случай, войната вече е приключила. Те просто още не го знаят. Въпреки това имаме един малък проблем…
Той замълча драматично, а Ройс го изгледа сърдито.
— Давай нататък, Мартин.
— Да, г-н главнокомандващ. Остава загадката за Уайлд Чайлд. Разузнаването успя да разкрие забележително малко за този индивид. Знаем само, че в града смятат, че той е отговорен за поредица убийства напоследък. Не е от особено значение само по себе си, но този човек е все още неизвестен фактор и поради това ние не сме подготвени за него.
Ройс се усмихна сурово.
— Не разбирам как някой промъкващ се в тъмното убиец ще бъде голям проблем за нашите войници. Не виждам причина да променяме плановете си. Нахлуването ще стане по план. Няма място за съмнения сега, нужна е единствено вяра. Това е всичко, Мартин. Може да вървиш.
Кейси стана, отдаде чест набързо и излезе, като затвори вратата тихо зад себе си. Ройс въздъхна. Беше толкова близо до успеха, предвкусваше го. Всичките години планиране, за да стигне до това място, до този момент. Всичко бе сторил, за да може да влезе в Галерията от мраз и да застане пред Вратата към вечността. Знаеше точно какво ще каже. Цял живот бе чакал този миг.
8.
Първи удар
Седнал сам в своя офис, шериф Ричард Ериксон погледна бутилката с уиски на бюрото си, а тя отвърна примамливо. Беше пълна, когато я извади от долното чекмедже, но някак неусетно бе успял да пресуши една трета от нея за по-малко от час. Бе ужасно показателно за това какво може да постигне човек, ако се заеме сериозно с нещо. Не можеше да хване убийците, нито да защити хората в града, но можеше да се нафирка до козирката. Усмихна се сурово. Беше се превърнало почти в клише — строгото ченге, което се дави в бутилката, когато нещата загрубеят. От една страна е трагедия, от друга — комедия. Само дето не му се играеше. Беше просто човек и се нуждаеше от питие.
Винаги бе смятал себе си за силен. Силен и компетентен. Човек, на когото можеш да разчиташ, когато нещата загрубеят. Точно тогава започнаха едно след друго убийствата и той откри, че не е ченгето, което бе смятал, че е. В спокойни дни си представяше какво би било, ако трябваше да разкрива някое убийство. Да се справи като Шерлок Холмс и да удиви всички с детективските си умения. Само че сега мечтата му се сбъдна и се оказа, че е кошмар.
Дванадесет трупа. Осем мъже и четири жени, убити по един и същи начин. Няма оръжие на убийството, няма свидетели. Нито заподозрени, нито следи, нищо, което да свързва жертвите помежду им или с убиеца. Ериксон и помощниците му работеха на повече от шестнайсетчасови смени в опити да открият нещо, което да ги насочи нанякъде, а в резултат бяха станали само по-раздразнителни и имаха тъмни кръгове под очите. Единственият път, в който градът разчиташе на своя шериф, а той ги разочарова. Не беше по-близо до залавянето на убиеца от онази нощ, когато бе коленичил до тялото на първата жертва в къщата на Сузан до реката.
В Шадоус Фол не се предполагаше да стават убийства. Такова нещо бе невъзможно. Поне така смяташе досега. Градът се охраняваше от полиция, доброволци и малко тайна подкрепа от Времето. Понякога и Джак Феч. Ериксон се намръщи. На теория имаше власт над плашилото, но винаги помнеше, че Джак Феч получава заповеди само от Времето. Държеше си устата затворена и гледаше настрани, когато се налагаше, защото старецът изглежда винаги знаеше какво се случва. Плашилото правеше необходимото да предпази града, нищо повече. Само че сега Времето бе излъгал доверието, което Ериксон имаше в него, след като се оказа, че в края на краищата не е безпогрешен. Убийствата разпердушиниха Шадоус Фол, а старецът и Джак Феч не можеха да бъдат открити никъде. Страхотно. Направо чудесно.