— Карай, Рия. Да се измъкваме оттук.
Тя кимна и седна зад волана. Аш се настани до нея, тя заобиколи барикадата и се спусна надолу по пътя още докато затваряше вратата. Караше бързо, но внимателно, имаше едно наум за други барикади, а кокалчетата на ръцете ѝ, там където стискаше волана, бяха побелели.
— Смятам, че се справи доста добре — каза накрая, като се опитваше да си върне професионалното спокойствие, но не успяваше.
— Лесно е да си смел, когато знаеш, че нищо не може да те нарани вече — обясни Аш. — Безпокоях се само за теб.
— Тревожа се за града — каза Рия. — Ако тези копелета са типичен пример за нашествениците… Трябва да отидем на някое сигурно място, да се прегрупираме и да вземем решения. Ако още е останало безопасно такова…
— Карай — настоя Аш. — Просто карай.
Воините на Кръста връхлетяха Шадоус Фол като глутница вълци, обезумели от миризмата на кръв. Хората тичаха с писъци пред тях, а Воините ги разстрелваха, докато бягаха. Заповедите за войниците бяха да тероризират жителите на града и да сведат нещата до невъзможност да окажат съпротива и доста време те вилняха, без да има кой да им се противопостави. Танкове напредваха неумолимо по опустелите улици, използваха всяка възможност да обстрелват сградите на властта и ги превръщаха в купчини камъни. След себе си нашествениците оставяха пожари и нямаше живи хора, за да ги потушат. Към небето се издигаше дим и скриваше слънцето. Воините сееха смърт и разруха в Шадоус Фол и се смееха и шегуваха, пееха във възхвала на Бог, докато напредваха неумолимо към центъра на града и своята крайна цел — Саркофага на Времето.
Трима членове на Градския съвет се бяха събрали в заседателната зала, когато Воините ги откриха. Командващият провери имената им по списък и нареди на един от съветниците да пристъпи напред. Той изпълни нареждането, като мигаше плахо, а офицерът спокойно заповяда на войниците си да го разстрелят. Другите двама съветници още бяха зяпнали от учудване, когато куршумите подхвърлиха човека във въздуха и го запратиха в стената отзад. Той се плъзна бавно на пода и остави огромна кървава следа по нея. Воините изтласкаха набързо двамата други съветници навън, а те не се съпротивляваха, очите им бяха широко отворени от ужас. Офицерът разпореди сградата да бъде подпалена, а хората му се смееха, докато размахваха факлите. Те вършеха Божието дело и се чувстваха прекрасно, така прекрасно.
Макар че завоевателите връхлетяха в покрайнините и се понесоха към по-сложните вътрешни райони на града, настъплението им се забави. Картите бяха неизползваеми. Един път внезапно се сменяше с друг, докато се носеха по него, или дори извиваше обратно, без те да забележат. Времето ненадейно се сменяше без предупреждение, от ден в нощ и отново в ден. Завоевателите имаха списък със стратегически сгради и райони, които да окупират, но нищо не бе там, където се предполагаше, че трябва да е, сякаш самият град се бе заел с това да ги обърка. Те спираха случайни хора или ги измъкваха от домовете им, заповядваха им да им кажат накъде е посоката, но макар жителите на града да бяха твърде изплашени, за да лъжат, нашествениците имаха малко полза от тях. Вътре в Шадоус Фол съществуваха светове един в друг, дори природните закони тук бяха изменчиви. Горещо лято се сменяше от мразовита зима, имаше места, където двигателите на танкове и бронетранспортьори отказваха да работят, макар да им нямаше нищо. Някоя група виждаше, че срещу тях идват въоръжени сили и откриваше огън, а после разбираха, че обстрелват собствените си войски в тил. Други се оказваха изгубени сред джунгли и степи или обезумяваха сред непознати местности.
Един взвод се откъсна от главните сили при настъплението и скоро безнадеждно се изгуби. Събраха се около един уличен знак с надежда да се ориентират по него, но установиха, че думите на табелата се сменяха, когато не гледаха към тях, а дори и когато гледаха даваха безполезна или противоречива информация. Воините се разпсуваха, знакът и той ги напсува. Надупчиха го с куршуми и той се сгромоляса на земята. На него бе изписано „О, аз умирам“. Войниците се скупчиха наоколо, тъпчеха го, ритаха го и крещяха. В своето безсилие засипаха околните сгради с куршуми и се смееха на писъците.