Всичко щеше да е за добро накрая. Бяха обещали.
Въпреки това му бе трудно да стои в кабинета си и да бездейства, докато хората страдаха. Още от самото начало на нашествието му се искаше да излезе навън да помогне, но Воините не биха го допуснали. Настояваха да стои далеч, даже поставиха охрана на вратата му да го предпазят — в случай че се разчуе за сътрудничеството му с Воините. Не му харесваше думата „сътрудничество“, но се бе съгласил. Имаше и такива, които нямаше да го разберат.
Известно време хората му се обаждаха, молеха за помощ, той им предложи утеха, доколкото можа, после телефонът спря да звъни и когато взе слушалката, в отговор чу само тишина. Не разбра дали това е част от общ проблем или, че Воините не желаят повече да говори с никого. Вече минаха часове, откакто телефонът замлъкна. Бяха го уверили, че нашествието ще приключи много бързо с минимум жертви, че елементът на изненада им дава всички необходими предимства, за да преодолеят защитните съоръжения на града. А като преодолеят защитата, нищо не би спряло Воините да преминат с грохот през града към Саркофага, а през него — и чак до Времето. Бе опитал да се свърже с тях по специалния телефон. Чу как звъни отсреща, но никой не вдигна. Сигурно бяха заети. Не биха го игнорирали просто така.
Някой почука силно на входната врата и той подскочи в стола си. Изчерви се виновно и за миг му се прииска да не отваря вратата, в случай че Воините бяха дошли да го накажат заради това, че е допуснал да се усъмни. Но отхвърли мисълта и се изправи на крака. Несъмнено бяха изпратили някого да му обясни какъв е проблемът и защо отнема толкова време. Колко далновидно. Не искаха той да се тревожи. Посъвзе се и без да бърза отиде да отвори входната врата. Охраната при вратата му кимна небрежно и му предаде голяма кутия за шапки. Калахан автоматично я пое и се изненада от тежестта ѝ.
— Върховният главнокомандващ ви изпраща подарък — каза войникът. Каза, че е за колекцията ви.
Калахан се опита да благодари на войника, но той просто се обърна и се зае със задълженията си. Примига зад неотзивчивия му гръб и после пристъпи отново в коридора и затвори вратата. Колекцията му ли? Бе споменал пред Ройс за интереса си към комикси и спомени от миналото, но главнокомандващият не изглеждаше особено заинтригуван. И защо да му праща такъв подарък сега? Да го поразсее да не се тревожи? Той попремята кутията в ръце и нещо тежко се размърда в нея. Капакът бе затворен с тиксо. Може би вътре имаше бележка? Във всеки случай щеше да бъде къде-къде по-разумно да отнесе това нещо в кабинета си и да го отвори, отколкото да стои в коридора и да се чуди какво е.
Отнесе тежката кутия в стаята, стовари я на бюрото си и отиде да вземе ножица. Както винаги, намери я на последното място, на което погледна. Сряза набързо тиксото, вдигна капака и замръзна, когато го лъхна миризмата. Беше тежка и неприятна, смътно позната, макар че не можеше да се сети от къде. Остави капака встрани до кутията, махна хартията отгоре и погледна вътре да види какво му е изпратил Ройс. Беше отсечената глава на Лестър Голд. Едното му око бе простреляно и липсваше, а тилът му представляваше кървава пихтия. Устата му зееше, по брадичката бе засъхнала кръв, а единственото му око гледаше Калахан обвиняващо.
„Нещо за вашата колекция…“
Калахан бе твърде шокиран, за да се почувства зле или ядосан, или поне изпълнен с разкаяние. Изпита само ярост, че са го предали. Бяха му обещали, че окупацията ще се проведе цивилизовано и сила ще да бъде използвана само в краен случай.
Бяха го излъгали.
Трябваше да се измъкне от къщата. Да отиде в града и да види какви ги вършат Воините. Щом го бяха излъгали за употребата на сила, за какво ли още го бяха измамили? Мили Боже, какво бе допуснал да се развилнее в Шадоус Фол? Прехапа силно устни и задиша дълбоко, за да се овладее. Трябваше да обмисли всичко. Очевидно Ройс не очакваше да е заплаха за плановете им, в противен случай нямаше да му изпрати главата. Възнамеряваше да го изплаши, да се подсигури, че няма да се меси. Ройс го смяташе за слаб. Трябваше да докаже, че главнокомандващият на Воините греши.
Да се измъкне от къщата нямаше да е кой знае колко трудно. На входа имаше охрана, вероятно някой пазеше отзад, но се съмняваше да има някой при вратата на вътрешния двор. В края на краищата, тя водеше към градината и нямаше изход — освен ниската вратичка, която предишният собственик бе направил за кучето си. Калахан не виждаше смисъл от нея и тя се скри под избуялата растителност. Сега не можеше да я забележиш, освен ако не знаеш, че е там. Мъничко тясна щеше да е, за да се промъкне, но щеше се справи. Трябваше. Постави капака на кутията, потупа го за миг, сякаш се извиняваше и после побърза да се измъкне от вратата към градината, преди да му е хрумнала някоя причина да не го прави.