Над руините в Шадоус Фол постепенно се възцари тишина, навсякъде се издигаха дим и пламъци.
9.
Затишие
Нощ.
Градът бе притихнал — лекуваше раните си. И двете страни се бяха оттеглили, бяха понесли неочаквани загуби и в момента бяха доволни да се окопаят и да си поемат дъх преди следващия щурм. Войниците и защитниците на града се бяха изтеглили от улиците, а драконите и хеликоптерите — от небето, след тях бе останала ранена, крехка тишина. Никой и нищо не се движеше по опустелите улици, единственият звук бе тихото пращене на пламъците в догарящите сгради. Мъждивият ален блясък се открояваше колебливо на фона на нощното небе, подобно на светлина от множество загасващи свещи. Като някакъв град насред самия Ад. Някъде в мрака някаква врата се блъскаше непрестанно и нямаше кой да я затвори. Поривите на вятъра подмятаха смачкана хартия по паважа, докато тя се омота около нечий изпружен, непомръдващ крак. На улицата пред къщата, в която се криеше Шон Морисън, навсякъде лежаха трупове. Лежаха неподвижно, прекършени, в локви засъхваща кръв, сякаш битката се бе пренесла другаде и те бяха забравени. Морисън продължаваше да чака някой да се появи и да отнесе телата, но никой не го стори.
Седеше на стол до един прозорец на приземния етаж на къща, която бе разрушена от снаряд, и се взираше навън в нощта. Горният етаж бе разрушен от експлозиите, на моменти от тавана се разнасяше внезапно бумтене и скърцане, докато развалините над тях непрестанно се наместваха, сякаш се опитваха да намерят по-удобна позиция. По някакво чудо огънят не бе успял да обхване приземния етаж и той бе почти невредим, ако не се смятаха пукнатите и счупени прозорци. Отоплението и лампите бяха изгаснали, но стаята бе огряна от лунната светлина, отразена от леда, покрил канала встрани от къщата. Морисън седеше и наблюдаваше пустата улица през пукнатото стъкло на един прозорец, очакваше да зърне Джеймс Харт. Нямаше го вече почти два часа, нямаше и следа от него или от помощта, която бе обещал да доведе.
В стаята ставаше все по-студено. Морисън виждаше дъха си във въздуха. Загърна се по-добре с одеялото, но това не помогна кой знае колко. Бе намерил одеяла на горния етаж — едно от малкото неща, които си заслужаваше да се спасяват. Прищя му се да се бе огледал малко по-старателно, но подът горе скърцаше зловещо при всяка негова стъпка и не искаше да си насилва късмета. Погледна насреща към Сузан Дюбоа и Поли Къзинс, които спяха изтощени на единствения достатъчно широк диван. Бяха се сгушили една в друга под одеялата, за да се топлят заедно. Сънят им бе дълбок, но неспокоен, сякаш обезпокояван от кошмари. И двете бяха демонстрирали удивителен запас от сили и спокойствие, откакто бяха изпълзели изпод развалините на Пещерата, и Морисън им завидя за това, но в края на краищата сънят ги победи. Ала при него не идваше. И така, той седеше сам и буден — както обикновено. Двете жени черпеха сили и спокойствие една от друга, но в известен смисъл това изключваше него. Не смяташе, че е нарочно. Просто те бяха отдавнашни близки приятелки, а той всъщност никога не бе бил близък с някого. Винаги избираше свой път, а понякога това означаваше, че изоставяше хората и продължаваше сам.
Само че сега него го оставиха сам. Сузан и Поли потънаха в сън, така че той трябваше да остане на пост. Във всеки случай не искаше да спи. След като прекара толкова време в капана на мрака под развалините на Пещерата, не смяташе, че ще му се прииска някога да заспи пак. Лунната светлина в стаята го успокояваше, умиротворяваща и постоянна, ярка и блещукаща по всеки ръб и във всеки ъгъл. По някакъв странен начин бе все едно се намира под водата, доста надълбоко и надалеч от всичко, което е на повърхността. Една от двете жени измърмори нещо насън, той стана от стола и се приближи до дивана, за да се увери, че всичко е наред. Лицето на Поли бе спокойно и безгрижно като на дете, но Сузан бе намръщена, сякаш не харесваше сънищата си. Една къдрица небрежно бе паднала на лицето ѝ и Морисън нежно я отмести. Сузан измърмори нещо и с въздишка потъна в по-дълбок сън.
Шон се наведе до нея и в главата му нахлуха непознати досега мисли. Винаги я бе харесвал, ако го беше малко насърчила, можеше дори да я обикне. Ала не беше се случило. Тя винаги бе заета да се грижи за някого, за някоя от бездомните си патици или пък някой наранен, а той винаги имаше още някоя песен да изпее, друга чаша да пресуши, а най-често и двете. Сега вече бе твърде късно. Нещата се бяха променили, светът бе продължил напред и ако направеше онова, което смяташе да прави, никога нямаше да му се отдаде шанса да разбере дали би могъл да я обикне.