Битката бе толкова яростна и се водеше на толкова много фронтове, че защитниците на града изобщо не забелязаха една малка група Воини, които минаха покрай сражаващите се, промъкнаха се тихо край бойното поле и се отправиха към центъра на града. Водеше ги самият Ройс, облечен в стандартна униформа без никакви опознавателни знаци, които да издават високопоставения му чин. Той видя своите хора как умират облети в кръв, но не се отклони, за да им помогне. Те загиваха, за да му осигурят време да се добере до градския парк и Саркофага на Времето.
Стигнаха много лесно и завариха вратите вече отворени. Малка групичка войници отдаде чест на Ройс, когато въведе хората си в парка. Той отвърна на поздрава им и погледна учудено командващия офицер. Офицерът се ухили.
— Имахме шанса да пристигнем първи тук, г-н главнокомандващ, и си помислихме — защо да не се възползваме, поне за да сме сигурни, че вражеските сили няма да стигнат до Саркофага преди вас. Добре, че го направихме — оказа се, че паркът внезапно се изпълва с динозаври, когато падне мрак. Огромни, гадни твари. Главните сили са заети да ги засипват с минохвъргачки и ракети. Грозни са, но, Боже мой, са и ужасно тъпи. Най-лесната огромна плячка, която съм виждал. Имахме известни проблеми с роботите на Времето, но изчезнаха преди малко. Направете нужното, г-н главнокомандващ, никой няма да ви попречи.
— Благодаря ти, синко — каза Ройс и го потупа по рамото. — Бог е доволен от теб, аз — също. Тези двамата кои са?
Офицерът погледна двамата млади мъже, които стояха навъсени встрани от тях. Бяха с белезници и си личеше, че наскоро са били зле пребити.
— Двама от местните, г-н главнокомандващ. След като ги поубедихме малко, ни разказаха за динозаврите и как безопасно да стигнем до Саркофага. Сметнах, че е по-добре да ги задържа в случай, че се окаже, че знаят още нещо полезно.
— Много предвидливо от ваша страна, лейтенант, но не мисля, че ще имаме още нужда от тях. Отървете се.
Лейтенантът кимна отривисто и даде знак на войниците, които охраняваха двамата пленници. Остриета на ножове блеснаха за кратко и потънаха в плътта, а Дерек и Клайв Мандервил се свлякоха на земята и застинаха неподвижно, когато последният им дъх ги напусна. Кръвта се събра на локвички около телата им.
Ройс виждаше единствено Саркофага — масивен блок сив камък, поставен на вдигнатата платформа. По него не личаха следите на времето или ерозията, макар че се издигаше в парка от незапомнени времена. Изглеждаше солиден, но не беше. Според някои доклади бе един-единствен миг, запазен от Времето — точният момент, когато е бил създаден Шадоус Фол, замразен в материална форма, за да е скрит и защитен. Сега това бе единственото, което стоеше между Воините, Галериите от кости и мраз, достолепния старец Времето и Вратата към вечността. Ройс се обърна към единствения свещеник маг, когото бе довел със себе си, спокоен и притихнал в своята бяла роба.
— Още си във връзка с другите свещеници, нали? Добре, добре. Отмести този камък вместо мен. Отвори го сега.
Свещеникът се поклони почтително и се свърза със своите братя. Цялата сила на тяхната магия потече в него и през него, за да отвори Саркофага. Тялото на свещеника бе обхванато от студени пламъци, а плътта му се разтече като восък от свещ, когато магията, която забушува в него, го възпламени. В камъка на Саркофага се появи една-единствена пукнатина и в този миг Ройс и хората му изчезнаха, транспортирани другаде. Пред разцепения Саркофаг останаха единствено телата на двамата млади гробокопачи и изпепеленият труп на мъртвия свещеник.
Рия Фрейзиър намали, спря колата и двамата с Ленард Аш се вторачиха мълчаливо в разпънатото на кръст тяло. И двамата бяха го виждали, макар и да не бяха разговаряли с него — Тим Хендри, един от заместниците на шерифа. Беше прикован към стената с дълги метални остриета през ръцете и глезените, а очите му бяха избодени. По бузите му бе потекла кръв и бе оплискала гърдите му. Не бе първото разпъване на кръст, което Рия и Аш виждаха — войниците бяха осеяли с тях целия град като знак откъде са минали, подобно на куче, което маркира територията си. Но това бе първата жертва, която познаваха и това някак си правеше нещата по-лоши — по-реални. Рия включи двигателя отново, готова да потегли, а Хендри леко помръдна окървавената си глава.