— Той е жив! Още е жив!
Тя изключи двигателя, отвори вратата, изпълзя от колата и застана пред Хендри. Аш отиде при нея. Тя го погледна умоляващо.
— Трябва да го свалим, да го откараме в болница…
— Няма да е лесно — каза тихо Ленард. — Трудно ще махнем тези остриета и ще го боли страшно много. Може дори да е по-милосърдно да го оставим там, докато намерим лекар и подходящи средства…
— Ако го оставим, ще умре! — отсече Рия. — Отзад в колата има лост, използвай го.
Аш кимна и отиде да го потърси. Рия погледна окървавеното лице на Хендри.
— Тим, чуваш ли ме, Тим?
Отговор не последва. Аш се върна с лоста, погледна Хендри почти хладнокръвно, после пъхна края на лоста под лявата му ръка и натисна здраво. Ръката трепна и се отмести на инч от стената, плъзна се по металното острие, Хендри надигна глава и изкрещя. Рия неволно отстъпи назад, сякаш стъписана от толкова много болка. Аш натисна още по-силно лоста, ръката отскочи още малко от стената. Хендри изкрещя отново. Бе такъв пронизителен, неистов вик, че сигурно гърлото го заболя, но в този миг Рия си помисли, че вероятно не го е усетил в сравнение с онова, което изстрадваше. Аш измъкна лоста изпод ръката на Хендри и погледна Рия.
— Няма да стане — заяви той категорично. — В неговото безпомощно състояние толкова болка и шок ще го убият много преди да успея да измъкна всички тези остриета.
— Но ако го оставим, той пак ще умре. Моля те, Ленард, не може ли поне един човек да спасим? Трябва да има нещо, което можем да направим.
— Да — каза Аш. — Има нещо.
Посегна със свободната си ръка и постави длан върху челото на Хендри.
— Иди си в мир, Тим.
Хендри изпусна дъха си в продължителна въздишка и не пое въздух отново. Мускулите му се отпуснаха, доколкото остриетата му позволиха, брадичката му увисна на гърдите. На Рия ѝ бе необходим още един миг, за да проумее, че е мъртъв.
— Беше единственото добро, което можехме да сторим за него — обясни Аш. — Да сложим край на мъките му.
Тя го погледна безизразно.
— Ти го уби. Докосна го и той умря.
— Да.
— Не знаех, че можеш да правиш това.
— Има много неща, които не знаеш за мен, Рия.
Аш огледа пустата улица.
— По-добре да тръгваме вече. Не ми харесва да се навъртаме така. Тук се набиваме на очи, а не можем да допуснем да ни забележат. Да вървим.
Те влязоха пак в колата и Рия подкара надолу по улицата. Двигателят бръмчеше много силно в тишината. Някога това бе жилищен квартал, но сега имаше само развалини и изгорели скелети на сгради от двете страни. Повечето улични лампи бяха изпочупени, но улицата бе обляна от лунна светлина. Все едно колата се движеше по морското дъно.
Караха известно време, като завиваха тук-там, за да избегнат блокираните улици. Аш ги усещаше, както и присъствието на войниците, дълго преди да ги види и това им даваше предимство. Останалите хора нямаха късмета да избегнат срещата с войниците. Рия и Аш виждаха телата им навсякъде, обесени или разпънати на кръст, или пък просто изоставени да лежат на пътя с кървави дупки по телата си. В началото тя си помисли, че ще повърне, но имаше толкова много трупове, че скоро претръпна. Дори не можеше да мисли за тях. Сякаш главата ѝ бе пълна с памук. Аш не казваше нищо, но и не отместваше поглед. Вероятно смъртта не бе в състояние да го обезпокои както някога. Рия не попита.
Тя не бе сигурна накъде отиват. Бе потеглила с идеята да се свърже с шериф Ериксон или останалите членове на Градския съвет, но никой не ѝ отговаряше по телефона в колата. На няколко пъти спря и се опита да използва някой уличен телефон, но не свърши работа. През повечето време дори не успяваше да направи връзка, а в малкото случаи, в които успя, никой не отговори — което следваше да означава, че членовете на Градския съвет са или мъртви, или пленени от войниците. Сега тя караше към центъра на града и Саркофага в парка, надяваше се напук на нищожните изгледи, че само ако успее да стигне до Времето, той ще постави нещата отново в ред. Ако градът изобщо можеше да бъде същият след всичко, което му се случи… Стисна решително устни. Всичко ще се подреди пак. Трябваше да вярва в това или щеше да полудее. Не го каза обаче на глас; отчасти защото не искаше да чуе отговора на Аш, но най-вече заради налудничавото усещане, че ако го каже високо, може да предизвика съдбата. Тя продължи да кара, като криволичеше насам-натам, за да избегне телата на пътя.
„Ще трябва да ги приберат скоро — помисли си с изненадващо спокойствие. — Толкова много трупове означават мухи, плъхове и болести.“