Колкото повече навлизаха във вътрешността на града, толкова по-зле ставаше. Повече смърт, погром, кръв и трупове навсякъде. Сякаш всичко, което ѝ бе скъпо, бе разрушено и осквернено от войниците. От време на време покрай колата минаваха върволици от бегълци, тръгнали да търсят убежище извън пределите на града. Те не знаеха, че Времето е изолирал Шадоус Фол, а на Рия сърце не ѝ даваше да им го каже. Носеха най-ценните си вещи със себе си, като народа на някоя страна от третия свят насред гражданска война. Рия имаше нужда от това да види бежанците. Отчасти за да се успокои, че в Шадоус Фол все още са останали живи хора, но също и защото я караха да се гневи, а докато бе гневна, нямаше място за страх. Аш изглежда не се боеше от нищо, но и не трябваше. Рия усети, че се усмихва. Май имаше някои предимства в това да си мъртъв.
— Защо Времето не ни защитава? — попита тя внезапно. — Не се предполага да е възможно подобни неща да се случват тук.
— Може нещо да му се е случило — отвърна Аш. — Може да е мъртъв. Или в плен.
Рия поклати глава невярващо.
— През целия си живот слушам колко могъщ е Времето, как Шадоус Фол е в безопасност — в сравнение с останалата част на света. Сега се е развилнял някакъв сериен убиец, градът е зона на военни действия, а Времето не прави нищо, за да ни помогне. Не знам в какво да вярвам вече.
— Повярвай в мен — каза Аш. — Аз никога няма да те предам.
Рия му се усмихна, но не отговори. Тя видя как светофарът отпред светна червено и спря колата на кръстовището. Нямаше никакво движение в никоя посока. Рия потегли, без да изчака да светне зелено. Помоли Аш да опита отново да се свърже по телефона, но все така никой не отговаряше. Пътуваха дълго, без да си кажат нищо, все по-навътре в кошмара и тогава Аш внезапно ѝ каза да спре колата. Тя го направи, огледа се, но улицата бе пуста. Аш се намръщи още повече.
— Отпред има войници. Точно зад онзи ъгъл. Мисля, че са хванали някого. Карай бавно.
Първият порив на Рия бе да обърне колата и да поеме по друг маршрут. Не че можеха да помогнат с нещо. Долавяше миризма на пушек във въздуха, а някъде, не толкова далеч, се чуваха изстрели. Нищо ново, но тя имаше лошо предчувствие. Потисна мисълта безмилостно. Трябваше да опитат. Ако тя просто се предаде, значи войниците са победили. Потегли бавно напред, зави зад ъгъла и натисна рязко спирачките. По-надолу, в средата на улицата, група войници бе подпалила една къща и разстрелваше обитателите, които тичаха навън, за да се спасят от пламъците. Войниците се смееха и се обзалагаха. Един мъж се появи на входната врата, олюлявайки се; дрехите му горяха. Пламъците лумнаха по-силно като излезе на свеж въздух и косата му също пламна. Той не закрещя. Един от войниците го простреля в крака и всички наблюдаваха как човекът пълзи безпомощно по земята и гори, а те всички се заливаха от смях, сякаш това бе най-смешното, което някога са виждали. Рия се обърна към Аш.
— Трябва да направим нещо. Използвай способностите си на дух и ги накарай да се разбягат.
— Невинаги действа така — отвърна той. — Не мога да гарантирам какви ще са последиците.
— Опитай — настоя Рия. — Не мога просто да стоя и да позволявам това да се случва.
— Не — подкрепи я Аш. — Нито пък аз. Остани в колата. Каквото и да става, не излизай.
Той отвори вратата и излезе, после даде знак на Рия да заключи след него. Тя го стори, той ѝ се усмихна набързо, преди да изтича по улицата към войниците. Един от тях го видя да идва и предупреди останалите. Те насочиха оръжие към него и му извикаха да спре. Аш вдигна ръце да покаже, че няма оръжие, но продължи да върви напред. Един войник стреля между краката му. Аш дори не трепна. Почти бе стигнал до тях. Горящата фигура на земята бе спряла да мърда, макар че пламъците още подскачаха и танцуваха. Войникът насочи пушката си към Аш, а той спря и се обгърна с плаща на смъртта.
Войникът пребледня и преглътна тежко. Пушката трепна в ръцете му, сякаш внезапно бе станала по-тежка. Той я свали и отстъпи крачка назад. Останалите войници също отстъпиха с него, паниката нарасна и тогава един от тях вдигна пушката си с внезапно отчаяно движение и стреля в гърдите на Аш. Той се олюля. Рия изпищя. Дали куршумът или викът на Рия разпръснаха магията, но всички войници откриха огън по Аш. Цял откос куршуми се заби в гърдите му и излезе откъм гърба. Той продължи да се олюлява назад, мяташе се, тласкан насам-натам, когато куршумите го улучваха, докато накрая се препъна и падна. Войниците спряха да стрелят.
Аш седна на земята. Войниците не помръднаха. Той бавно се изправи на крака и разсеяно изтупа праха от себе си. Ризата и якето му бяха осеяни с дупки от куршуми, а отзад на гърба му висяха разкъсани парцали, но нямаше и следа от кръв. Аш бе мъртъв и куршумите не можеха да го наранят. Той се втурна устремно напред и в миг се озова сред шокираните войници. Сграбчи най-близкостоящия, вдигна го с една ръка и го метна на десетина фута надолу по улицата. Войникът се стовари тежко на земята и не помръдна. Аш сграбчи друг и го блъсна силно с лицето напред в близката стена. Пусна го, войникът се сгромоляса, притиснал ръце към размазаното си лице. Кръв бликаше между пръстите му. Друг един войник пристъпи напред и стреля между очите на Аш. Главата му се отметна назад, но не се разплиска кръв, нямаше и изходна рана. Аш се изкашля веднъж и изплю сплескания куршум в дланта си.