Войникът се обърна, готов да хукне, а Аш го хвана изотзад. Войникът се разкрещя безпомощно. Аш прекърши врата му с едно рязко усукване и го пусна да падне. Прекрачи тялото и се озова сред останалите, преди те да успеят да се обърнат и да побегнат. Той ги мяташе по улицата, сякаш бяха парцалени кукли, а войниците крещяха, докато умираха. На Аш не му пукаше. Трябваше само да погледне към горящия човек и наистина не му пукаше. Накрая привърши, застана сред телата и се огледа спокойно. Дори не дишаше тежко. И в този миг куршумът разкъса рамото му.
Ръката му увисна безпомощно, а той се извърна олюлявайки се и видя още войници да нахлуват от другия край на улицата. Те видяха мъртвите и откриха огън с автоматичните си пушки. Многократните попадения караха Аш да се олюлява назад, тресеше се и подскачаше, когато куршумите го пронизваха. Изгуби половината си глава и едната си ръка, но още се държеше на краката си. Куршумите попадаха в него един след друг, откъсваха парченца от него, одялкваха го отвсякъде. Опита се да стигне до войниците, но напористият огън му пречеше да помръдне. Тогава един домъкна гранатомет. Аш погледна назад към колата и се опита да извика нещо на Рия. Тя не можа да го чуе сред грохота на оръжията, но знаеше какво ѝ казва.
„Стой в колата. Каквото и да се случи, не излизай от нея.“
Обърна се отново с лице към огъня и успя да направи една крачка, после още една, вървеше срещу този град от куршуми, сякаш пори с гърди прилива. И тогава ракетата го улучи. Той изчезна сред облак огън и дим. Войниците спряха стрелбата. Когато димът се разнесе, Аш лежеше неподвижен на земята. Главата и раменете му бяха откъснати от тялото, а едната му ръка лежеше в канавката с умоляващо протегната длан.
Рия изскочи от колата и хукна към Аш. Застана над него, не можеше да крещи или да заплаче, или да направи каквото и да е, само седеше втренчена в него. Устните му леко помръднаха. Рия се разрида в неудържими хлипове и се съпротивляваше яростно, когато войниците я повлякоха нанякъде. За последно зърна Аш, когато войниците събраха частите от тялото му и ги хвърлиха в пламъците на горящата къща.
Питър Колдър се измъкна от редиците на Воините незабелязано и изчезна в сенките на една уличка. Вървеше, без да мисли къде отива, после спря и седна на стъпалото до една врата, прегърна с ръце коленете си и ги притисна към гърдите. Още чуваше виковете на човека, когото полковник Ферис разпитваше. Колдър клатеше глава назад-напред — един млад човек с поглед на старец и нечия чужда кръв по ръкавите. Това не бе правилно. Не бе възможно да е справедливо. Трябваше да е славен кръстоносен поход да бъдат наказани грешниците, които са отмъкнали могъща реликва от Бога и са я запазили егоистично за себе си. Беше му казано, че градът е пълен с демони и уродливи създания и може да се наложи да се водят сражения. Затова се бяха обучавали усилено и бяха овладели всякакъв вид оръжия. Изобщо не бе му хрумнало, че ще очакват от него да стреля по цивилни граждани. По невъоръжени мъже и жени. И невинни деца.
Бе повярвал във Воините с цялото си сърце и душа. Нужно му бе нещо, в което да повярва, както на удавника му е нужен спасителен пояс, и в началото те бяха идеалният избор. Заради рецесията бе загубил работата си, после апартамента, когато вече не можеше да си плаща наема. В следващите няколко месеца загуби всичко останало и когато Воините го откриха, от три седмици живееше на улицата и се хранеше от кофите за боклук. Те го поеха и придадоха смисъл на живота му. Върнаха му гордостта и му обещаха кауза, за която да се сражава. Възможност да стане герой в битката срещу силите на мрака. Той бе обещал да почита и брани Воините с цената на живота си и тогава вярваше в думите си, но откакто нахлуха в Шадоус Фол, виждаше само смърт и разрушения и му призляваше от тях.
Бе видял как разстрелват мъже и жени, само защото са казали нещо или просто са се изпречили на пътя. Бе гледал как опожаряват домовете им и влачеха окървавени и изпотрошени хора на разпит. Не бе видял нищо, което поне малко да напомня на демон. Хората тук не заслужаваха такова отношение, дори и да бяха грешници. Войниците губеха контрол, те стреляха по всичко, което се движеше. Това, което се предполагаше, че ще е дирене и спасителна мисия с минимум насилие, бе прераснало в кървава баня и никой не правеше нищо, за да го спре. Дори напротив, офицерите насърчаваха хората си да пристъпят към по-масови и кървави изстъпления. Всичко бе позволено, защото враговете бяха грешници. Убийства, изтезания, блудства. Опиянението от силата и битките бе замъглило разсъдъка на войниците и, Бог да му е на помощ, той бе изпитал същото. Бе опожарявал сгради дори като знаеше, че вътре има хора, стреляше по бягащи мъже и жени в гръб, когато отказваха да спрат. Даже му беше забавно, докато допусна грешката да се доближи достатъчно, за да види лицата им. Тогава престанаха да бъдат грешници, бяха просто хора и всичко се промени за него.