— А, ето те. Стори ми се, че чух някой да се движи наоколо. Идвай тук. Имам добри новини.
Тя не знаеше да го удари ли, да го прегърне ли, но накрая реши да го последва по коридора към стаята, където ги очакваше Сузан. Сузан се обърна, когато те влязоха и Харт стрелна с поглед Поли, като осъзна влошеното ѝ състояние. Цветът бе изчезнал от лицето ѝ, приличаше на смъртник, който е бил позатоплен и оставен отново да се вкочани. Харт седна срещу нея и се опита да изглежда спокоен и уверен.
— На няколко пресечки оттук има църква, превърната в убежище. Там има хора, които се опитват да помогнат. По някаква причина войниците не нападат църквите. Има лекар и медикаменти. Мисля, че трябва да те отведем при тях. Ще можеш ли да вървиш, Сузан?
— Ще се справя — отвърна решително тя. — Не можем да останем тук.
Изправи се на крака бавно, правеше гримаси от болка, но не извика. Поли беше нащрек непосредствено до нея, готова да ѝ помогне, но тъй като познаваше Сузан добре, не посегна, преди тя да е поискала. Сузан не обичаше хората да се суетят около нея, дори когато се налагаше. Тя остана за миг скована на мястото си, като притискаше счупената си ръка към тялото, а после кимна рязко на Харт и Поли, че е готова да тръгне. Не вярваше, че може да бъде победена от нещо, най-малко от слабостта си. Харт отново погледна Поли, сви леко рамене, тръгна напред, излезе от стаята и мина по коридора. Нито един от тримата не видя листа хартия с песента на Морисън, който бе паднал на пода, скрит от погледа им.
— Какво се случи с Шон? — попита Харт.
— Тръгнал си е, докато сме спели — отвърна Поли.
Тя едва сдържаше негодуванието си и Харт се отказа да пита друго. Излязоха от къщата и пристъпиха предпазливо навън, на пустата улица. Харт заключи вратата след себе си. Нямаше нужда да изкушават мародерите. Във въздуха се носеше миризма на пушек, виждаха се алените отблясъци на пламъци в далечината, но улицата бе зловещо притихнала. Бе съвсем лесно да си представят, че те са единствените живи същества в Шадоус Фол. Харт ги поведе надолу по улицата с бавна стъпка, за да не се преумори Сузан твърде бързо.
— Имам чувството, че нещо важно се е случило — каза той тихо, колкото да отвлече вниманието на Сузан. — Сраженията изглежда са спрели засега и от онова, което чух по радиото в църквата, нашествениците са се натъкнали на нещо, което им е изкарало ангелите. Повечето само се мотаят. Някои дори отстъпват към покрайнините на града, все едно дяволите от Ада са по петите им. В никакъв случай опасността не е приключила, но за пръв път ми се струва, че имаме шансове. Някъде по пътя някой им е сритал задниците здравата.
И тогава млъкна, тримата спряха рязко, тъй като дузина войници излязоха от сенките и им препречиха пътя. Харт погледна назад — и там стояха войници. Изглеждаха уморени и мрачни, но стискаха здраво оръжието си. Един от тези пред него пристъпи напред. Не беше офицер, но по държанието му личеше, че той командва групата. Огледа Харт отгоре до долу, после двете жени, без да бърза. Накрая изсумтя презрително и срещна предизвикателно погледа на Харт.
— Още не е приключило — каза с леден тон. — Срещаме някои затруднения, но само толкова. Нищо, с което да не можем да се справим. Прегрупираме се и скоро този град, тази помийна яма, ще си плати за всичко, което ни причини. Това тук не биваше да се случва. Трябваше да сте лесна мишена. Цивилни лица, неверници. Смятахме да влезем и да окупираме града. Ала не, вие пожелахте да отвърнете на удара и сега хиляди Воини са мъртви. Хиляди доблестни мъже са мъртви заради вас.
Обърна се назад към хората си.
— Застреляйте ги.
Отмести се и също толкова внезапно войниците вдигнаха пушките си и ги насочиха към Харт, Поли и Сузан. Харт пристъпи напред да застане между войниците и двете жени и в същото време знаеше, че нищо не може да направи. Поли започна трескаво да се извинява и да умолява, но никой не я слушаше. Сузан гледаше гневно, но дори не трепна пред дулото на пушките. Тогава отекна задружен залп и улицата гръмна.
Точно в този миг времето се забави. Всички замръзнаха като статуи, а въздухът бе като гъст сироп. Куршумите увиснаха във въздуха подобно дебели, грозни насекоми. Харт почувства, че би могъл да се пресегне да ги поразмести като топчета на невидимо сметало. В него забушува сила и го изпълни до пръсване. Безгранична мощ, несъизмерима с добро и зло, неподправена, гола и огнена. Мощта на Времето. Той погледна Поли и Сузан до себе си, замръзнали в моментен страх пред смъртта, и внезапна ярост пламна в него. Хвърли се напред и куршумите и войниците, които ги бяха изстреляли, в миг бяха пометени.