Времето устремно се задвижи и войниците се разхвърчаха сред стена от кръв и парчета разкъсана плът. Поли и Сузан изпищяха. Кръв и плът барабаняха по земята като ужасяващ порой и се пльосваха приглушено наоколо. Харт се огледаха — бе като в касапница. С изненада установи, че никак не го бе грижа. Войниците се бяха опитали да убият него, Поли и Сузан; вместо това сега те бяха мъртви. Осъзна, че Поли го гледа шокирано и постепенно започва да проумява какво е станало. Протегна ръка към нея да я успокои. Тя се отдръпна. Сузан го гледаше като напълно непознат. Вероятно така си и беше. Точно в този миг и той не се чувстваше себе си. Кимна им в знак, че ги разбира и после се отправи надолу по улицата към църквата. Опитваше се да не стъпва в кръвта, но тя бе твърде много. След миг Поли и Сузан го последваха.
Отец Калахан караше колата си по смълчаните улици и навлизаше все по-дълбоко в ада. Знаеше тези улици преди нападението, но сега не ги познаваше. Навсякъде, накъдето погледнеше, виждаше само разрушени сгради, изгорели коли и тела, провесени от уличните лампи или просто оставени да лежат, където са паднали. Тук нямаше разпънати на кръст. Воините трябваше да са бързали. И непрестанно, всеки път, когато видеше нова жертва на нашествието, в мислите си чуваше: „Ти стори това. Ти си отговорен.“ Продължаваше да кара бавно, отчасти за да може да заобиколи телата по пътя, но най-вече, защото не можеше да откъсне очи от онова, което бе причинил на Шадоус Фол. На града, който Църквата му бе поверила. В началото се молеше за жертвите, после проклинаше Воините, а накрая просто караше, вцепенен от размерите на ужаса. Само едно му даваше сили да продължи — мисълта, че Свети Августин ще знае какво трябва да се направи.
И заедно щяха да дадат урок на Воините на Кръста за това какво наистина означава Божият гняв.
Провери най-напред в болницата. Никога не можеш да предвидиш къде би се озовал Августин в следващия момент, но преди да стане светец, бе работил като лекар в болницата Мандерлей и все още прекарваше доста време там и помагаше с каквото може. Във всяка болница винаги имаше нужда от някой чудотворец и след всичко, което се бе случило, без съмнение там се нуждаеха от него повече отвсякога. Калахан намери лесно мястото, но трябваше да спре и да паркира на известно разстояние. Линейки и коли с набързо нарисуван червен кръст се стичаха отвсякъде и той не искаше да блокира пътя им. Мина набързо през тълпите в двора на Мандерлей, като не преставаше да репетира наум какво ще каже, а после забрави всичко, когато си даде сметка за новия ад вътре.
Мъже и жени прииждаха или се точеха навън през старомодните двойни врати — едни в бели одежди, изцапани с нечия чужда кръв, други носеха или подкрепяха ранени приятели и роднини. Вътре в спешното отделение Калахан завари хаос от сновящи хора и оглушителен шум, смесица от отчаян зов и писъци от почти непоносима, безумна болка. Имаше хора на носилки и колички, други седяха сгърчени по столовете или просто бяха оставени да лежат върху одеяла на пода. Навсякъде кръв и изгаряния и воня на твърде много дезинфектант в опит да се прикрие нещо по-лошо. Тук-там приятели и роднини седяха сред ранените, държаха им ръцете и изглеждаха изгубени и безпомощни. Имаше един-единствен лекар и три сестри, които се движеха предпазливо между ранените, обясняваха накратко на всеки пациент, даваха му номерче според това колко спешен е случаят. Понякога единственото, което можеха да сторят, бе да затворят очите на умрелия, да покрият лицето с одеяло и да минат нататък.
Калахан стоеше настрани, за да не пречи. Не можеше да помогне с нищо, освен да предложи молитва за спасение на душата, но в момента не се чувстваше способен и на това. Не и преди да се помири с Господ. Той се движеше бавно през шума и суматохата из претъпканите болнични коридори и разпитваше тихичко, но настойчиво къде би могъл да намери Свети Августин. И накрая го откри в главната операционна, където лекуваше ранените като полагаше ръце.
Нямаше кой да му помага, нито сестра да му подава инструментите и да попива потта от челото му, само безкрайният поток от пациенти, подкрепяни или изкарвани на колички от изтощени санитари с пребледнели от умора лица. Калахан застана вътре до вратата на операционната, наблюдаваше мълчаливо и се стараеше да не пречи на никого. Следеше как Августин поставя голите си длани върху отворена рана и виждаше как разкъсаната плът се приплъзва, а раната заздравява за секунди. Всяко следващо чудо отнемаше по малко от светеца и лицето му вече бе болезнено изпито. Винаги бе бил едър човек, но сега окървавената му болнична престилка висеше на него като плащаница върху мъртвец. Изглеждаше сякаш е гладувал дълго. Под очите му имаше тъмни кръгове, а скулите на лицето му изпъкваха под опънатата кожа. Приличаше на пророк от Стария завет, току-що завърнал се от пустинята.