Двете сили се сблъскаха челно. Нямаше място за хитрости и маневри, нито за диалог или компромис. Битката бушуваше ту така, ту иначе, превключваше от физическо на духовно ниво и обратно. Площадът бе погълнат от пъкъла, който пръсваше околните сгради като гнил плод. И бавно, стъпка по стъпка, Калахан бе отблъснат назад. Силата му бе новост за него, а те бяха толкова много. Той теглеше все повече резерви от нея, знаейки, че времето му на смъртен изтича, но бе безсилен да го предотврати. Човек не бе създаден да използва мощ като тази и тя го изчерпваше телом и духом. Затова направи единственото, на което бе способен, единственият избор, който му бе останал. В един миг я призова всичката и я остави да направи каквото иска с него. Тя се развилня, задвижена от всяка капчица от останалата негова жизнена сила, и свещениците магове отстъпиха, неспособни да се мерят с магическите му умения, защото накрая Калахан не се боеше да умре, докато те се бояха. Кръгът се разпадна, когато всеки се опита да се спаси поотделно, и разединени и с разбита вяра, те бяха безпомощни срещу онова, което ги връхлетя.
Пламъците намаляха, запремигваха и изгаснаха. Температурата бързо падна до нормалната, всичко притихна и нищо не помръдваше на почернелия от огъня площад. Насред всичко това лежеше един мъртъв човек, един овъглен труп — помирил се със себе си и най-после намерил покой.
Рия Фрейзиър спря да се бори и остави двамата войници да я влачат накъдето искат. Тя се препъваше, главата ѝ бе замаяна, зърваше за кратко покрай себе си разрушени сгради и тичащи хора. Едното ѝ око бе подпухнало и затворено, по лицето ѝ имаше кръв, имаше кръв и в устата ѝ от побоя, който ѝ нанесоха, когато я заловиха. Те бяха бесни заради хората, които Аш бе избил, преди да го убият. Блъскаха я напред и назад един към друг, не я оставиха да падне, удряха я безспир. Не се съмняваше, че биха я пребили до смърт, ако не бе успяла да ги накара да разберат, че е кметът на Шадоус Фол. Тогава отстъпиха неохотно и я оставиха да лежи трепереща и ридаеща на земята, докато един от тях се обади на началниците си за инструкции.
Побоят я бе разтърсил, смаза увереността ѝ на някакво първично, инстинктивно ниво. Бяха се позабавлявали с нея, наслаждаваха се и тя не можа да направи нищо, за да ги спре. Освен да не спира да мисли. Докато разсъждаваше и планираше, не беше победена. Можеха да потрошат тялото ѝ, но не можеха да прекършат духа ѝ. Тя спря да плаче и за да се овладее заподсмърча и запреглъща, после бавно се изправи в седнало положение. Ребрата я боляха при всеки дъх, а стомахът ѝ бе кълбо от болка. Изплю се няколко пъти, за да премахне вкуса на кръв от устата си.
Един от войниците се върна и се надвеси над нея, а тя се сви инстинктивно. Той я издърпа да се изправи на крака, без дума да продума и я задържа така, докато друг войник закопча с белезници ръцете ѝ отзад. После я завлякоха до един джип наблизо, хвърлиха я в каросерията и потеглиха. Тя нямаше представа накъде я карат, улиците прелитаха край тях, долавяше за миг само шума и усещането за шеметната скорост, но фактът, че побоят бе прекратен, ѝ вдъхваше надежда. Някой все още смяташе, че е ценна, че може да им е от полза. С мъничко късмет би могла да измисли как да се спаси. Най-накрая джипът спря, измъкнаха я от него и я повлякоха по улицата. После се запрепъва по някакви стъпала, влязоха в някаква сграда и едва тогава разбра къде я бяха довели. Градската библиотека.
Изглеждаше доста запазена сред всеобщата разруха, остана ѝ време колкото да се запита защо и тогава двамата войници внезапно спряха и я блъснаха на пода. Тя нямаше как да се подпре на ръце и се стовари тежко. Дебелият килим я предпази малко от удара, но въпреки това дъхът ѝ секна. Лежеше неподвижно и се опитваше с усилие да си поеме въздух, а те я оставиха сама. За пръв път си позволи да мисли за Аш. Не плачеше, не бяха ѝ останали сили, но това, че го видя да умира отново, я нарани толкова дълбоко, че побоят ни най-малко не можеше да се сравни с болката ѝ. Сякаш в нея бе зейнала пропаст, огромна празнина, която можеше да побере Ленард Аш и всичко онова, което той бе означавал за нея. Отново го бе изгубила.
Опита се да прогони мисълта. Не можеше да мисли за това сега. То щеше да почака. Надигна бавно глава и се огледа. Намираше се насред главната зала на библиотеката с рафтове книги от двете страни. Войниците сновяха напред-назад пред нея, сваляха купчини и ги трупаха прилежно до входа. Определено имаха някаква цел и Рия се замисли над това. Със сигурност войниците не бяха унищожили половината град само за да се докопат до няколко книги от библиотеката. В града имаше доста важни и забранени текстове, но те бяха заключени на сигурно място в архивите на замъка Вси Светии, под зоркия поглед на Времето. В Библиотеката нямаше нищо, което да си струва началото на една война.