— И така, г-жо кмет, какво ще правим сега? Ние спечелихме, но градът е разрушен. И какво ще правим с военнопленниците? Нямаме условия да ги заключим някъде, нито да ги пазим, но и не можем просто да ги пуснем да си вървят. Не и след всичко, което причиниха тук. Жителите на града изобщо не биха го допуснали. Не съм сигурен, че и аз бих.
— Офицерите отиват на съд — каза Рия. — Както и всички, участвали в зверства, които могат да бъдат доказани. Останалите… са само войници, повярвали, че вършат, каквото трябва. Били са излъгани и сега го знаят. Ще останат тук и ще бъдат част от града. Ще дирят изкупление и по този начин ще го получат. Могат да започнат с това да погребат мъртвите и от двете страни, а после биха могли да се заемат с построяването на разрушените от тях сгради. Докато приключат, ще минат години, достатъчно време за прошка и от двете страни.
Аш кимна и известно време те стояха мълчаливо, потънали в собствените си мисли. Накрая Аш се размърда.
— Чудя се какво ли се е случило с главнокомандващия им.
Рия сви рамене.
— Не знам. Вероятно никога няма да узнаем. Може би времето му е изтекло.
Хората на Ройс се надигаха и се напъваха да затворят тежката врата под напора на вилнеещата снежна буря навън. Мощни вихрушки сняг връхлитаха край тях в коридора. Общо бяха дванайсет и трябваше да обединят всичките си сили, за да успеят да затворят вратата, сантиметър по сантиметър. Накрая успяха, хлопнаха тежките резета, после се облегнаха изнемощели на нея, докато си поемат въздух. Няколко заблудени снежинки още се носеха във въздуха, довеяни в замъка Вси Светии от безпощадния вихър на бурята отвън. Ройс и хората му изтупаха снега от косата и дрехите си и се огледаха. Бяха изминали дълъг, труден път, за да стигнат до това място, и за тяхно удовлетворение то изглеждаше точно толкова огромно и внушително, колкото си го бяха представяли. Таванът се губеше високо в тъмното над тях, а коридорът бе достатъчно широк да мине танк. Бе много тихо. Въпреки яростта на бурята навън, не се чуваше нито звук.
Уилям Ройс, върховен главнокомандващ на Воините на Кръста, си позволи да изпита искрица задоволство. Бе се заклел да дойде на това място, независимо какви пречки постави по пътя му съдбата — и го бе постигнал. Оттук оставаше малко до Галерията от мраз и Вратата към вечността. Той стоеше мълчаливо и се наслаждаваше на мига, а хората му образуваха кръг около него. Бяха добри войници. Бе ги подбирал и обучавал лично през годините, за да са негова елитна охрана. Можеше да им повери живота си; може би бяха единствените, на които вярваше истински. Нямаше да им хареса, ако им каже да останат тук, а той да продължи по коридора сам. Но това бе неговият миг, неговата съдба и не би споделил онова, което го очакваше, с никой друг. Накрая бе близо до своята цел, само мигове го деляха от това да отвори Вратата към вечността и да зададе въпросите, които цял живот бе чакал да зададе. Да научи отговора най-после…
Той заговори високо и дванайсетте мъже реагираха незабавно. Огледа ги, позволи им да забележат как тържествува и после им съобщи намерението си. Бе прав, не им хареса, но никой не възрази, нито попита за плана му. Добре ги беше обучил. Те му принадлежаха телом и духом и така, както не задаваха въпроси на Бог, на когото заедно служеха, не биха попитали и него. Ройс им заповяда да охраняват входа на коридора и да се погрижат никой да не може да го последва. Всеки — без изключение, — който се появи, следваше да бъде убит начаса и трябваше да останат на тази позиция докато той се върне, без значение колко щеше да се забави. Те кимнаха мълчаливо и му отдадоха чест. Той козирува в отговор, усмихна се кратко и после тръгна по тъмния коридор напред.
Войниците го проследиха, докато изчезна в мрака, и после се разпръснаха да покрият входа към коридора. Знаеха какво да правят. Ройс го бе отрепетирал много пъти. Въпреки това огромното пространство ги изнервяше. Всеки звук отекваше безкрайно в тишината и с периферното си зрение сякаш зърваха сенки. Войниците държаха оръжието професионално и гледаха зорко вратата. Отчасти поради тази причина, те изобщо не забелязаха как момичето на име Мад пропълзява зад тях. А след това беше твърде късно.
Маделин Креш се промъкна тихичко в сенките, тъмните ѝ кожени дрехи се сливаха безупречно с мрака. Бе махнала обичайните си вериги и украшения, за да не я издадат с някое случайно проблясване или звук. Промъкна се зад най-близкия до нея страж, беше се навъсила в усилието да е съсредоточена. Сгъваемият нож в ръката ѝ ѝ действаше успокоително, готова бе да го използва. Бе променила обичайния си черно-бял грим с по-неутрален сив, който да скрива лицето ѝ в сенките, и бе намазала с гел късо подстриганата си в стил мохикан коса, така че движението на перчема ѝ да не я издаде. Мад бе последният защитник между Времето и тези хора и тя бе твърдо решена да не го разочарова — каквото и да ѝ струваше това.