— Знам какво си мислиш — каза тих глас до него. — Мислеше си, че ще е по-голяма, по-внушителна. С всички е така.
Ройс се извърна сепнато, не бе чул някой да го доближава. До него, достатъчно близо, за да го докосне, ако се пресегне, бе застанала висока, достолепна фигура в безупречно бял костюм, в ръцете си държеше голяма, богато украсена Библия. И макар че изпитото, сурово лице му бе познато, очите бяха значително по-стари и Ройс нямаше никакво съмнение срещу кого стои.
— Предполагам, достолепният татко Времето. Изминах дълъг път, за да се срещнем. Защо ми приличаш на моя приемен баща?
Старецът сви рамене.
— Не питай мен, това е в подсъзнанието ти. Всички ме виждат различно. Ти ме възприемаш съвсем правилно като авторитет, а подсъзнанието ти добавя детайлите. Вратата към вечността и аз имаме една и съща уникална природа — форма ни придава наблюдателят. Тя изглежда като истинска врата от твоето минало — тази, която е била от изключително важно значение в някакъв жизненоважен момент от живота ти. Разпознаваш ли я?
Ройс я изгледа продължително и после бавно кимна. Позна я. Не беше я виждал, нито мислил за нея от години, но си я спомняше. Беше входната врата на къщата, където го отведоха да живее като дете, след като родителите му загинаха в автомобилната катастрофа и неговите приемни родители го поеха. Не ги свързваше много любов, но неговият приемен баща му бе посочил пътя към Бога, затова Ройс се стараеше да го помни с добро — когато изобщо се сещаше за него. Помнеше тази врата. Когато мина през нея, животът му се промени завинаги.
— Помня я — каза той накрая. — Интересна символика. Отвори я.
— Боя се, че не е толкова просто — отвърна Времето. — Тук има още някой, който те очаква.
От другата страна на Ройс внезапно изригна гореща вълна и той инстинктивно отскочи от нея. Разнесе се остра воня на сяра и изгоряло месо и още преди да се обърне, Ройс знаеше кой е, кой трябва да е. Дяволът, с когото бе сключил договор преди толкова много години, накрая бе дошъл да иска своето. Той вирна брадичка и се обърна без да бърза, за да огледа своя враг. Необходимо му бе да мобилизира целия си кураж и всичката си решителност, за да не отстъпи дори крачка назад. Висок осем фута, излъчващ почти непоносима горещина, дяволът се бе явил като ръкоделие от метални пластини в недодялана човешка форма — стоманена конструкция, която подигравателно наподобяваше човек. Металните пластини се приплъзваха, докато се движеше, бяха нажежени от горещината до червено, от челото му, над хлътналите огненочервени очи, стърчаха метални остриета като рога.
— Ти си мой — каза демонът, а гласът му скърцаше като ръждиви стоманени остриета, които се трият едно в друго. — Мечтите, които ти позволих, те доведоха тук, а също и мен. На това място, където не мога да дойда, без да съм поканен. Сега ти ще отвориш Вратата вместо мен и аз ще получа отдавна чаканото отмъщение над Оногова, който ме отхвърли.
— Съжалявам — каза Времето. — Докато Шадоус Фол все още съществува, нямаш власт над Вратата. Така стоят нещата. И въпреки старателните усилия на този джентълмен, градът все още е жив.
Демонът погледна Ройс.
— Струваше си да се опита. Нещо е останало и за мен. Всички защити тук си стоят, но от мен не можеш да избягаш. Дадох ти мощ в замяна на множеството избити в Шадоус Фол, но трябваше да знаеш, че ще има и друга цена за плащане. Заради действията си си прокълнат и аз ще те отведа към твоето проклятие. Добре ще се позабавляваме двамата с теб.
— Не непременно — намеси се Времето. — Знаеш правилата.
Демонът изсъска срещу него, но замълча и Ройс разбра, че се бои от Времето. Постара се да запомни това. Можеше да се окаже от полза. Погледна властно стареца, който отвърна спокойно на погледа му, без да се впечатли.
— Тази Врата води към Бога — каза Ройс. — Дошъл съм тук да я отворя и нищо, което кажеш или направиш, няма да ме спре. Ти си могъщ, но и аз имам власт — повече, отколкото можеш да си представиш. Оставил съм хората си на пост да се погрижат никой да не ни безпокои.
— Боя се, че не е така — възрази Времето. — За съжаление тези, които остави на входа на коридора, са мъртви.
Ройс се вторачи в него. Изобщо не му хрумна да се усъмни в думите му. Щом казваше, че са мъртви, значи бе така. Реалността го разтърси, но той не го показа и се овладя. Тук не бе мястото, на което да се показва слаб. Времето кимна с разбиране.
— Не бих си помислил да те спра, Уилям. Вратата към вечността е тук за всеки, който пожелае. Ако наистина си решил да разговаряш с Бог, трябва само да я отвориш и да минеш през нея. Разбира се, ако го сториш, не можеш да се върнеш обратно. Не ме гледай така, Уилям. Не аз създавам правилата. Аз просто работя тук.