— Какво има зад Вратата? — попита Ройс.
Устата му бе пресъхнала, но гласът му бе твърд.
— Не знам — отвърна Времето. — Това е единственото място в Шадоус Фол, което не мога да видя. Това е последната велика мистерия, финалният отговор на всички въпроси, които някога си си задавал. Нали затова дойде тук? Да зададеш своя въпрос?
— Да — потвърди Ройс. — Въпрос. Съвсем прост наистина, но той ме преследва цял живот. Съществува ли наистина Бог?
Демонът изсъска, но не помръдна. Времето се усмихна.
— Трябва да знам — настоя Ройс. — Изградил съм целия си живот върху вярата в Бог и неговото слово. Отказах се от всякаква възможност за нормален живот, от надеждата за земна любов и семейство, за да посветя себе си на Бога. Обучавах се като Воин, създадох армия и я доведох тук, защото в края на краищата вярата не е достатъчна. Не и ако няма доказателство. Ако Бог съществува, тогава всичко, което съм вършил — а съм вършил ужасни неща, — ще бъде оправдано. Ако не, тогава животът ми е бил лъжа и всичко е било безсмислено. Всичките убити, цялото страдание… всичко, от което се отказах, за да стана главнокомандващ.
— Ирония, нали — цяла армия от християни фанатици, които никога не са се съмнявали, предвождани от човек, изгубил вярата си.
— Толкова дълго съм мечтал за това място. За Вратата към вечността, зад която е скрита цялата истина и могат да бъдат намерени всички отговори. Трябваше да дойда тук, независимо от цената, за да знам без всякаква сянка на съмнение. Да знам.
Той пристъпи напред и отвори Вратата към вечността. Навън плисна светлина, ярка, топла, успокояваща. Тръгна без колебание в сияйния поток и вратата се затвори зад него, светлината изчезна. Без нея светът бе по-мрачно място. Времето погледна стоманения демон.
— Някой ден ще настъпи момент, когато никой вече няма да вярва в теб. Какво ще правиш тогава?
— Още не е настъпил — каза демонът със стържещия си глас. — Преди това могат да се случат много неща.
Той изчезна, а след него останаха острата миризма на сяра и два огнени отпечатъка на мястото, където бе стоял. Времето ги стъпка с крак, за да ги изгаси. Погледна затворената врата и въздъхна тихичко. Още не бе настъпил мигът да мине през нея, но някой ден дори и той трябваше да влезе и да види какво има от другата страна. Доста нетърпелив бе това да стане. Обърна гръб на Вратата към вечността и тръгна обратно през Галерията от мраз. Надяваше се Мад вече да е свършила работата си и да е поразчистила. Дано бе така. Прииска му се да изпие чаша хубав, силен чай, а мразеше да му се налага да го прави сам.
Времето се отдалечи от бляскавите ледени драперии, а зад него Вратата стоеше в търпеливо очакване на всички онези, които предстоеше да дойдат.
11.
Краят на играта
Рия Фрейзиър караше джипа на Воините по пустите улици с доста висока скорост и Аш незабелязано от нея се вкопчи в предпазния колан. Може и да бе мъртъв, но нямаше смисъл да се поемат рискове. Рия бе намерила джипа изоставен от бягащите Воини пред Библиотеката и го подкара, щом го видя. Аш не бе напълно сигурен, че е редно да го прави, но предпочете да не повдига въпроса. Тя не бе в настроение да слуша обяснения. Оказа се, че Воините са били достатъчно предвидливи, да не оставят ключовете на таблото, но Аш изгледа строго двигателя и той покорно се изкашля и запали. Рия караше с нарастваща скорост джипа по опустошените улици и гледаше мрачно напред. Сякаш не можеше да понесе да гледа какво са сторили на нейния град и си мислеше, че ако само мине колкото се може по-бързо, ще се озове в някоя част, която по някакъв начин е оцеляла и непокътната. Без значение колко бързо препускаше, винаги имаше разрушения, тлеещи огньове и трупове по улицата. Воините бяха дошли в Шадоус Фол и той никога нямаше да бъде отново същият.
Джипът се носеше с рев, градът прелиташе край тях и онова, което липсваше, безпокоеше Аш най-много. Никой не вървеше по улиците и не идваше да оплаче мъртвите. Малцината оцелели наблюдаваха нервно иззад спуснатите завеси на прозорците. Освен джипа нямаше никакво улично движение. Всички светофари светеха червено, но Рия не им обръщаше внимание. Воините бяха победени, но градът още изглеждаше под обсада, сякаш военните действия са спрели само за миг и временният мир е само затишие пред следващата яростна атака. Аш се намръщи. Самият той имаше лошо предчувствие, макар че не можеше да определи какво точно. Пропъди чувството и погледна отново Рия. Лицето ѝ бе в синини, някое копеле бе разцепило долната ѝ устна, но тя изглеждаше твърда и безкомпромисна, както винаги. А това най-много безпокоеше Аш. Не би могло да е здравословно да си толкова суров, толкова овладян. Рано или късно щеше да се наложи да спре и да скърби за всичко, което е изгубила в битката и колкото по-дълго го отлагаше, толкова по-трудно щеше да ѝ е. Затова искаше да е заета, да няма време да спре и да се замисли. Но градът продължаваше да е там, без значение колко бързо профучава през него. Аш залитна на седалката, когато джипът влезе с пълна скорост в един завой и се огледа. Вероятно Рия имаше някаква цел, но той нямаше ни най-малка представа каква може да е тя. Дори не бе сигурен къде се намират. Една разрушена от снаряди и опожарена улица досущ приличаше на всяка следваща.