Зави зад един ъгъл и без предупреждение се озова в покоите му. Както винаги видя просторната зала на един средновековен замък, пълна с пламтящи факли и окачени по стените гоблени. От едната страна имаше огромен меч, забит в масивен камък. Нямаше нужда да чете името на табелата. Знаеше, че е Ескалибур, а това е Камелот. Или поне един от замъците. През годините се появяваха много версии, но само малко на брой вече се считаха за достоверни. Мад крачеше уверено напред и полагаше големи усилия да не се мръщи, когато виждаше в какво състояние е залата. Навсякъде висяха паяжини, а гоблените бяха изцапани и избелели. Факлите бяха изгорели докрай и златистият въздух бе пропит с прах.
Времето седеше отпуснат в огромен железен трон на издигната платформа от синкав мрамор. Носеше тъмна мантия на магьосник, покрита с неясни мистични символи. Друг път на рамото му имаше кацнала сова, но сега не се виждаше никъде. Мад спря пред трона, поздрави кратко и се опита да прикрие шока, когато за пръв път погледна лицето му. Изглеждаше невероятно стар и крехък, прекалено стар за този етап на жизнения си цикъл. Кожата му бе толкова бледа, че бе почти прозрачна, а над изпъкналите му скули очите бяха хлътнали дълбоко. Погледът му бе твърд, но устата му потреперваше. Бе остарял със сто години от последния път, когато го видя, преди по-малко от час. Мад се постара да не реагира. Вероятно нашествието на Воините му бе коствало много.
— Е, добре, тук съм — каза бодро. — Какво искаш?
— Трябва да поговорим — отвърна Времето, а гласът му също я шокира.
Бе тих, едва доловим шепот.
— Всичко е наред — побърза да каже тя. — Няма нужда да ми благодариш. Просто си върша работата.
— Какво? — Времето я погледна разсеяно. — За какво говориш, дете?
— Погрижих се за войниците. Без проблем. Бяха само дванайсет.
Старецът бавно поклати глава.
— Не за това си тук, Маделин. Сега, моля те, внимавай. Разполагам с време и сили да ти го обясня само веднъж.
Спря да си поеме дъх, а тя се намуси. Бе горда, че бе извадила извън строя дванайсет Воини без дори драскотина по себе си, но трябваше да предвиди, че Времето няма да я поздрави. За човек с неговото положение и власт можеше да е изненадващо капризен понякога. И наистина никога не оценяваше нещата, които тя правеше за него. Той заговори отново, бавно и с усилие и тя го слушаше внимателно.
— Затворих Вратата към вечността, за да я запазя от Воините, но когато самият върховен главнокомандващ се появи, я отворих отново — само за него. Стори ми се най-простото решение. Щом обаче влезе, всичко се промени. Внезапно нейният зов се усили, ужасно се усили. Онзи тих глас, който призовава всички, все още не преминали през нея, внезапно стана непреодолим.
Не преставаше да се усилва, независимо от всичко, което сторих, за да го укротя. Опитах се да затворя Вратата отново, но не успях. Силата ми е отнета. Вратата към вечността е отворена, отправя зов, на който не може да се устои. Физическото напрежение върху всички в града сигурно е непоносимо. Смятам, че трябва сме подготвени за цели потоци посетители. Повечето от тях сами ще намерят пътя и ще преминат отвъд без чужда помощ, но за някои ще трябва да се погрижим. Ще се наложи да се заемеш с тях, Маделин. Направи всичко необходимо, за да запазиш реда. Смятам да влея част от силата си в теб, вярвам че ще я използваш отговорно. Джак Феч ще изпълнява твоите заповеди, но в известни граници. Знам, че двамата не се харесвате много, но ще се наложи да се научите да работите заедно.
— Защо? — попита Мад. — Какво се случи? Отиваш ли някъде?
— В известен смисъл — отвърна Времето. — Сега слушай внимателно. Нещо лошо иде насам. Нещо ужасно.
— По-лошо от армията на Воините?
— О, да. Много по-лошо. Настъпил е часът на Уайлд Чайлд. Скоро ще премине през града и аз нищо не мога да направя, за да го спра. Нещо е задействало моята смърт и прераждане по-рано от предвиденото. Някаква външна сила се е намесила в естествения ход на събитията, а аз явно съм безпомощен да се изправя срещу нея.
— Колко ни остава? — попита Мад. — Преди да умреш отново?
— Може би час. Опитвам се да удържа, колкото мога, но натискът става непоносим. Ще умра скоро, а после Времето ще бъде отново бебе за известно време. Шадоус Фол ще трябва да се справи без мен за няколко дни, докато отново бъда в състояние да поема нещата в свои ръце. Обикновено това не е проблем, но точно в този момент съществуват всякакви сили, готови да се възползват от ситуацията. Маделин, виждаш меча ей там, нали? Разбира се, че го виждаш, а знаеш ли какъв е?
— Да — отвърна тя. — Ескалибур. Мечът на крал Артур.