Те изтупаха снега от ботушите си, разтриха ръце, за да потече кръвта в тях отново и после Харт ги поведе по широките кръстосващи се коридори на Галерията от кости. Знаеше правилната посока инстинктивно, сякаш беше част от това място. Навсякъде, откъдето минеха, всичко бе замряло и притихнало и нищо освен тях не помръдваше в мрака. Портретите по стените бяха тъмни и празни, не бе останала и следа от сцените, които трябваше да показват. Което според Харт пораждаше един интересен въпрос — къде бяха хората и създанията, които тези портрети трябваше да охраняват. Бяха ли по някакъв начин в плен на това място или търчаха свободно из галерията, скрити в тъмното, далеч от неговата светлина? Беше интересен въпрос, но не му се искаше да го споделя със спътниците си. И без това си имаха достатъчно тревоги, последното, от което имаха нужда, бе още нещо, което да ги безпокои. Той продължи да върви, бе малко по-предпазлив относно нещата наоколо. Бе съвсем уверен, че ще успее да долови, ако нещо се спотайва наоколо. По същия начин знаеше други неща, но всичко бе съвсем ново за него, за да може наистина да се довери.
Продължаваха да вървят, никой от тях не продумваше и напрежението в групата бе толкова осезаемо, сякаш можеше да го разрежеш с нож. Не трябваше галерията да е такава и всички знаеха това. А това, което намекваше за състоянието на Времето, бе все по-обезпокоително. Предполагаше се, че той е безсмъртен и невероятно могъщ, владее времето и пространството, и всичко до безкрая. Мисълта за някой или нещо с достатъчна власт, за да въздейства над него бе обезпокоителна на съвсем първично ниво. Те продължаваха да вървят, а мракът ги обгръщаше отвсякъде. От време на време се натъкваха на някой от металните роботи на Времето — бляскавите фигури с часовникови механизми стояха неподвижни, застинали насред онова, което са вършели, сякаш силата, която ги е движела, бе спряла без предупреждение.
Отправиха се към покоите на Времето, все по-изнервени, готови да подскочат при всеки подозрителен шум или движение. Ала нямаше нищо, освен мрак. Единственият звук бе шляпането на нозете им по лъснатия дървен под, а тишината бързо го поглъщаше, преди дори да има време да отекне. Бе все едно вървиш по дъното на морето, а светлината, звука и свободата не можеха да бъдат достигнати. Внезапно Харт спря, а другите го последваха. Недалеч пред себе си чуха нещо, тихо и приглушено. На Харт му бе необходимо доста време, за да осъзнае, че някой плаче. Тръгна отново напред, сви зад един ъгъл, който само преди миг не бе видял, че съществува там, и намери Мад, свлякла се до вратата към покоите на Времето. Плачеше тихичко, без да се крие, с отчаяните сълзи на човек, който знае, че надеждата си е отишла и предстои единствено неизбежното. Хлиповете я разтърсваха с всяко дихание и бяха оставили дълбоки вадички в сивия грим по лицето ѝ. Приличаше на малко момиче, облечено в дрехите на по-голямата си сестра. Харт коленичи до нея.
— Какво има, Мад? Какво се е случило тук?
На нея ѝ бе нужно малко време да овладее гласа си.
— Времето умира, но е твърде рано. Трябваше да има още месеци пред себе си, но нещо го изяжда отвътре. Ще умре и този път не знам дали ще се върне. Трябва да направите нещо.
— Каквото можем — обеща Харт.
Не искаше да я лъже, не и сега. Помогна ѝ да се изправи, тя подсмърчаше и търкаше очи, а той отвори вратата и въведе всички вътре. Стаята бе голяма, но не дотолкова, че да се почувстваш изгубен, макар че нямаше обзавеждане и мебели, с изключение на едно обикновено, функционално легло в средата на стаята. И на това легло, под смачканите завивки лежеше Времето.
Различните детайли от вида му и обстановката бяха пренебрегнати, сякаш вече нямаше време и сили да обръща внимание на такива дреболии. Бе само един стар човек, който лежеше в леглото и дишаше шумно през отворената си уста. Изглеждаше на хиляда годни — малка, сбръчкана човешка мумия, на която всяка глътка въздух костваше усилие. Имаше вид на човек, когото само секунди делят от смъртта и тя щеше да го призове всеки миг. Харт застана до леглото, гледаше умиращия със смесица от състрадание и безпокойство. Ако не го виждаше с очите си, би се заклел, че Времето се държи така само, за да се измъкне от отговорите на някои въпроси. Другите се скупчиха зад него, но не се приближиха до леглото, сякаш бяха изпълнени с благоговение или пък бяха твърде нервни, за да го доближат.