Хвърлиха се през прага и някой затръшна вратата зад тях в лицето на ревящата тълпа. Лежаха един върху друг на пода, щастливи в този миг само от това, че са там и могат да си поемат дъх отново, докато тълпата блъскаше напразно по заключената врата. Сий Гоут пръв се изправи на крака, с оръжие в ръка и някак все пак успяваше да стиска бутилката водка. Погледна сърдито фигурата пред себе си и изсумтя високо.
— Доста време ти бе необходимо да ни пуснеш. Още малко и тези задници щяха да минат отгоре ни. Кой, по дяволите, си ти и има ли откъде другаде да се излезе оттук?
— Трябва да простите на Гоут — обади се уморено Бруин Беър. — Някога можех да ви кажа защо, но съм забравил.
— Казвам се Колинс — представи се помощникът на шерифа. — Никой от нас няма как да излезе навън. Елате да се запознаете с останалите.
— И те ли са толкова жизнерадостни колкото вас? — изръмжа Скоти.
Побързаха да отидат при останалите, заеха удобни позиции, от които да стрелят към тълпата навън и се изредиха да разкажат историите си. Бяха депресиращо подобни.
— Опитахме се да се обадим за помощ по радиостанцията — каза Сузан, — но никой не отговаря. Линиите са прекъснати. Мисля, че жиците са прерязани. Доколкото ни е известно, може да сме единствените оцелели в Шадоус Фол.
Поли потрепери, но се овладя.
— Недей. Не мога да повярвам. Трябва да има и други там навън. Ако само издържим достатъчно дълго, някой ще дойде да ни спаси.
— Не бих разчитал на това — обади се Скоти, като почеса едното си ухо със задната лапа. По пода се поръсиха парченца засъхнала кръв. — Тези луди хора са навсякъде. Ние сме единствените оцелели сред отритнатите от света на хората.
На долния етаж се чу внезапен трясък и рев от победни възгласи. Всички погледнаха инстинктивно към вратата. Зад нея имаше широк коридор, два асансьора и стълбище към долния етаж. Чу се шум от разтрошени стъкла и хвърляне на мебели. Ясен и силен, въпреки животинското ръмжене и писъците на Уайлд Чайлд.
— По дяволите — промълви едва чуто Колинс. — Те са в сградата.
Сий Гоут отпи набързо от бутилката си и оголи огромните си зъби.
— Още чакам да чуя дали няма друг изход от този капан на смъртта, макар да подозирам, че вече знам отговора. Не отговаряйте всички в един глас.
— Няма друг изход — каза Люис.
Извърна се от прозореца, извади празния пълнител от оръжието си и постави нов.
— Ако имаше изход, щяхме да сме го използвали досега. Никъде не можем да отидем.
— В моменти като този — обади се Скоти — ми се ще създателят ми да бе продължил да пише евтини трилъри. Не съм го молил да ме създава.
— Не можем просто да стоим тук и да чакаме тълпата да дойде да ни хване — каза рязко Сузан. — Ако искате да се предавате, разходете се до долния етаж и приключвайте. Аз ще поставя още барикади, отчасти поне заради това, че ще се чувствам идиот, ако просто се предам, а само няколко минути по-късно пристигне помощ.
— Тя е права — каза Сий Гоут.
Отне им само няколко минути да блокират двата асансьора, да хвърлят мебели по стълбището надолу, да се оттеглят в приемната зала и да барикадират с най-тежкото бюро единствената врата там. Заредиха отново оръжието си, заеха позиция за отбрана зад преобърнатите маси и зачакаха. Ревът и грохотът долу не даваха никакви признаци да утихват, макар че не бе възможно да е останало много за потрошаване. Бруин Беър притисна пушката до косматите си гърди и се почувства безкрайно тъжен. Бе извършил доста неща в интерес на оцеляването, които знаеше, че неговият създател не би одобрил, а сега се чудеше дали изобщо бе направил подходящия избор. Бе по-малък, отколкото преди, знаеше това. Преди бе специален. Оръжията отказваха когато той бе наблизо, лоши неща не се случваха на него и приятелите му, защото… ами защото той бе Бруин Беър. Ала това, че си специален се оказа недостатъчно да спасиш събратята си от проклятието на Уайлд Чайлд, затова взе оръжие и се опита да принуди света да бъде какъвто трябва. Отрече се от това, което го правеше уникален, и малко добро получи в замяна. Предстоеше му да умре, приятелите му също. Зад него се отвори врата, той се извърна с ръка на спусъка. Шериф Ериксон примига срещу дулата, насочени към него и вдигна ръце. Всички въздъхнаха и свалиха оръжието.