Строши острието в коляното си и захвърли парчетата встрани.
— Всичко това бе много забавно, но мисля, че е време да продължим нататък. Имам толкова много неща да върша. Да започнем със смъртта на Времето. Някой иска ли да му каже няколко прощални думи?
Той пристъпи към бебето на леглото, а сянката на Харт подскочи от пода и се уви около главата на ангела като одеяло. Той заразкъсва черното нещо с хищните нокти на ръцете си, но то просто се усука плътно между пръстите му.
— Ще трябва да го спреш, Джими — извика отчаяно Френд. — Не мога да го задържа дълго.
Ангелът заби пръсти в сянката и я издърпа от лицето си като лепкаво желе. Тя се извиваше и бореше в ръцете му, а после заскимтя тихо, когато я разкъса. Ангелът остави парчетата да се свлекат на пода и се ухили на Харт.
— Не можеш да ме спреш. Никой не може да ме спре сега. Времето е безпомощен, Галериите са без защита. Ще подпаля Галерията от кости и ще оставя горещите пламъци да разтопят Галерията от мраз. Шадоус Фол е мъртъв. Нито една жива душа не е останала сред развалините. Уайлд Чайлд изби всички, а после превъплъщенията му се избиха помежду си. Вие сте единствените оцелели. Разреших ви да стигнете дотук, исках някой да е свидетел на моя триумф. След малко ще убия Времето и тогава няма да има минало, настояще и бъдеще, само едно безкрайно сега, лишено от Бог, и ще правя с него каквото си искам, до безкрая на вечността. И целият свят ще страда, както никога досега.
Тогава внезапно Вратата към вечността се появи в стаята при тях и всичко се промени. Настроението на отчаяние, наложено от ангела, бе пометено, сякаш от прохладен, свеж ветрец и стаята внезапно се изпълни с перспективи и възможности. Вратата стоеше сама, без подпори, една енигматична празна дъска, в очакване да пишат на нея. Ангелът се втренчи в нея, онемял от събитие, което не бе нито планирал, нито предвидил, после се завъртя и изгледа яростно останалите.
— Не съм довлякъл това тук. Кой е посмял да го донесе? Махнете го!
Джеймс Харт погледна Вратата към вечността — и тя му заговори на ниво, което не бе познавал по-рано, говореше директно на онази част от него, която бе наследил от Времето и накрая той разбра какво трябва да направи, за какво го бяха накарали да се върне в Шадоус Фол. Неговата цел, неговата съдба, както и тази на града.
— Не е дошло твоето време — каза на падналия ангел, почти нехайно. — Настъпи моето. Време е да направя това, за което съм бил създаден. Ти никога не си разбирал всъщност какво представлява Вратата към вечността. Воините почти бяха отгатнали. Смятаха, че осигурява достъп към Бога. В известен смисъл е така, но в действителност е много повече. Доста повече. Тя съществува, за да могат живите да имат достъп до онова, което лежи отвъд живота, но това е само част от нейното предназначение. Аз съм последният компонент от едно вековно уравнение — ще отворя Вратата докрай и тя ще остане така, за да могат всички, които са напуснали света и са продължили нататък да се завърнат през нея и да бъдат отново сред живите. Смъртта вече няма да има власт над живите, нито ще ги победи. Не гледай така изненадано. По своята същност всяка врата винаги е била и вход, и изход.
— Не — възпротиви се ангелът. — Не, няма да ти позволя! Не можеш да ме спреш. Нито живите, нито мъртвите могат да имат власт над мен. Това ми е обещано!
— Трябваше да четеш и написаното с дребен шрифт — каза Харт.
— Ще те спра! Ще те убия!
Падналият ангел тръгна към Харт, а Аш пристъпи напред да препречи пътя му.
— Не мисля така. За да стигнеш до него, трябва да минеш през мен. И тъй като на практика не съм нито жив, нито мъртъв, имам чувството, че много си загазил. В материалния свят си обвързан с материални неща, което означава, че ще ти сритам задника. Затова именно съм се върнал.
Ангелът се изсмя дрезгаво и се хвърли върху Аш, който отстъпи крачка назад, а после се сборичка с него, призовавайки на помощ цялата си небивала сила. Те залитаха напред-назад, насам-натам докато се бореха и тогава ангелът успя да се освободи и да събори Аш на земята. Аш го срита в краката и двамата се сборичкаха на пода. Ангелът го притисна по гръб, опря коляно в гърдите му, сграбчи го здраво с двете си ръце и откъсна главата му от раменете. Рия изпищя. Ангелът се разсмя и метна главата към нея, така че тя се дотъркаля и спря пред краката ѝ. Очите гледаха яростно, без да мигат, към злия ангел, който понечи да се изправи и спря рязко, когато останалото без глава тяло на Аш го обгърна с ръце и го стисна силно.
Харт престана да мисли за тях и се съсредоточи върху онова, което му казваше Вратата към вечността. Можеше да я отвори, но това би отнело и последната капчица сила, която имаше. Усмихна се кисело. Всъщност той никога не бе пожелавал да я притежава. Обърна се навътре в себе си и се оказа най-простото нещо на света да освободи цялата си сила в един мощен поток. Падналият ангел изкрещя от ярост и ужас, но бе твърде късно. Аш бе отвлякъл вниманието му достатъчно задълго. Вратата към вечността бавно се отвори и в стаята се разля ярка светлина. Ангелът се сгърчи и извърна лице от нея. А през вратата прекрачи уверено и свободно Маделин Креш, вече не като Мад. Отиде до Морисън и му се усмихна. Той я погледна сащисано и много му се искаше да повярва в нея, но не смееше да я докосне. Тя се засмя и го притисна силно към себе си с мускулестите си ръце.