Вратата зейна широко отворена и светлината избухна ярка, измести тъмните очертания на стаята по-надалеч и още по-нататък, докато те всички сякаш стояха насред огромно поле. Джак Феч мина през Вратата, поклони се ниско на Харт, после отиде да се поклони и да коленичи пред внезапно порасналия Времето, който потупа плашилото опрощаващо по рамото. Зад него крачеше шериф Ричард Ериксон, неговите заместници, Люис и Колинс. Отидоха при Рия и Аш, вече напълно възстановен от светлината. Всички знаеха и не бе нужно да им казват, че вече не е завърнал се от света на мъртвите, а е жив отново.
Сузан Дюбоа и Поли Къзинс пристъпиха леко и бързо заедно, като се кикотеха, гледайки израженията си. Поли отиде при Харт и те се прегърнаха мълчаливо, останаха така дълго, а Френд бе обгърнал раменете и на двамата. После се появи доктор Мирин, а заедно с него главнокомандващият на Воините, Уилям Ройс — и двамата клатеха глави печално при мисълта колко са грешали. Лестър Голд, Тайнственият отмъстител, отново млад, вървеше под ръка със съживения отец Калахан. Дерек и Клайв Мандервил влязоха заедно, като се тупаха взаимно по раменете и разменяха весели закачки. А зад тях идваха Бруин Беър и Сий Гоут, Питър Колдър и Скоти, страшилището за елфите, а зад тях — Оберон и Титания, и Пък, най-накрая съвършен. Мъртвите бяха живи отново, всички рани бяха излекувани, всички души — умиротворени, готови за това, което техният странен нов свят би могъл да им готви.
Потокът от елфи се изля през Вратата, последван от жителите на Шадоус Фол и всички Воини на кръста и още, и още хора прииждаха през нея и се появяваха в безкрайното поле от светлина. Джеймс Харт намери майка си и баща си отново, а Времето — своята изгубена любов. Родители се събраха отново с децата, които бяха изгубили. Влюбените откриха своите любими, приятели се срещаха с врагове, старите вражди бяха забравени и опростени.
Навсякъде имаше ангели, сияеха ослепително в необятната зора и песните им огласяха света. Никой не забелязваше падналия ангел, който се гърчеше все по-малък, ставаше все по-незначителен пред триумфа на светлината, докато остана една мъничка сянка, за да е възможно само архангел Михаил да я вдигне и приласкае.
Все повече прииждаха през Вратата. Неизброими. Всички мъртви от целия свят се устремяваха към това безкрайно поле. Всички онези, които някога бяха умрели, се завръщаха от незнайната друга страна, за да извървят пътя заедно с живите в един нов свят, в който всичко остаряло щеше да е пак ново, където смъртта ще е единствено спомен и където нещата ще са много различни. Този път. Някой се изкашля и всички се обърнаха към Него.
Сенките бяха се спуснали, всички пророчества се бяха сбъднали; светлината бе навсякъде.