Стоун остана дълго мълчалив, обърнал взор някъде навътре в себе си. После помръкналото му чело се проясни, той внезапно се усмихна — изглеждаше някак по-млад, успокоен.
— Когато бях малък имах куче на име Принс. Страхотно огромно куче, боксер, с грозна муцуна и сърце, голямо колкото него. Бях на шест години и навсякъде ходехме заедно. Можех да му говоря, да му разказвам неща, които не бих споделил с никого. Обичах кучето си и то ме обичаше.
Стоун се усмихна срамежливо на Рия и тя забеляза, без да се изненадва, че сега изглеждаше на половината на предишните си години — крехък младеж в средата на двайсетте. Имаше гъста коса, стоеше малко по-изправен, но очите му бяха все така тъжни.
— Да речем, че всички си мислят, че тяхното куче е специално, но Принс наистина беше такъв за мен. Научих го на разни номера и никога не се боях, нито бях несигурен или самотен, когато той бе до мен. Умря точно преди седмия ми рожден ден. Имаше едно образувание, тумор в стомаха. Очевидно боксерите са предразположени към такива неща, макар че не знаех това по онова време.
Той се намръщи при спомена. Сега приличаше на тийнейджър и докато говореше продължаваше да изглежда все по-малък на години.
— Един ден се върнах от училище и Принс не беше там. Татко ми каза, че го е завел на ветеринар и са го приспали. Принс беше болен от известно време, отслабваше и силите го напускаха, но аз просто си мислех, че ще се оправи. В края на краищата, бях само на шест години. Баща ми ми обясни, че Принс няма да оздравее никога, че много страда и че не е честно да удължаваме страданията му. Каза, че той се е държал много добре чак до края. Ветеринарят му дал свръхдоза приспивателно, Принс затворил очи и заспал завинаги. Не знам какво е направил ветеринарят с тялото. Баща ми изобщо не го донесе вкъщи. Може да си е помислил, че ще ме разстрои.
Ейдриън Стоун погледна към Рия, устните му потръпваха — едно шестгодишно момче с очи пълни със сълзи, които нямаше да пролее.
— Обичах кучето си и то ме обичаше. Единственото същество, което някога ме е обичало.
Рия коленичи до него.
— Как изглеждаше Принс? Имаше ли някакъв отличителен белег?
— Да, имаше бяло петно на челото. Като звезда.
Рия го хвана за раменете и нежно го обърна назад. Тълпата от хора се раздели на две и пред тях се появи голям боксер с било петно на челото.
— Това той ли е, Ейдриън?
— Принс!
Кучето вирна уши като чу момчето да го вика по име, хвърли се стремглаво напред и заподскача около него като малкото кученце, криещо се в този огромен пес. Ейдриън Стоун, шестгодишен сега, най-после щастлив, се затича с кучето и изчезна в тълпата.
Рия се изправи на крака, тръсна глава и се усмихна леко. Де да можеха всичките ѝ проблеми да бъдат разрешени така лесно. С крайчеца на окото си зърна, че някой ѝ маха с ръка, огледа се и видя шериф Ричард Ериксон да си проправя път към нея. Тя изпъшка тихичко и се запита какво ли се бе объркало този път. През последните дни определено ѝ се струваше, че Ричард я издирва единствено когато има неразрешим проблем, стоварва ѝ го, обръща му гръб и изчиства съвестта си. Невинаги бе било така. Някога бяха приятели, вероятно все още бяха, ако поразтеглим малко понятието. Тя се постара лицето ѝ да не издаде мислите ѝ и кимна резервирано на Ериксон, когато той се приближи.
Шерифът бе висок, широкоплещест мъж в средата на трийсетте, с тъмна коса и още по-тъмни очи. Бе красив, такова впечатление оставяше, а огромната му мускулеста фигура правеше присъствието му заплашително. Не че Рия някога допускаше да бъде сплашена от Ериксон или който и да е друг. Усмихна му се леко, той кимна спокойно в отговор, сякаш случайно се бе озовал на пътя ѝ.
— Здравей, Рия. Много си елегантна, както винаги.
— Благодаря ти, Ричард. Ти си си същият.
Той не се усмихна. Вместо това погледна към тълпата замислено, господарски.
— Добро присъствие, Рия. Повечето хора са тук тази нощ.
— Надявам се — отвърна тя. — В крайна сметка е време за Карнавал. От малкото поводи през годината, когато се събираме да разпуснем и да се отърсим от проблемите си. Нощ като тази помага повече от дузина сеанса на диванчето на психолога. Но ти не вярваш във фриволните неща като забавите, нали?
— Не и когато аз съм този, който трябва да пази мира и спокойствието и да разчиства след това. Аз трябва да държа под око пияните, заговорниците, смутителите на реда и да следя паранормалните да не уреждат стари сметки. По дяволите, половината общност носи рани и жажда за мъст от времето преди да дойдат тук, а с магията на този град, освободена и развихрена тази нощ, все едно хвърляш фойерверки в буен огън. Карнавалът е опасно време да се разхождаш със спомените си. Не знаеш кой може да нахлуе.