Двамата погледнаха към робота отсреща, застанал елегантно до едно дърво, недалеч от тях. Той беше вече там, когато пристигнаха за службата, но не беше направил опит да се присъедини към церемонията. Просто си стоеше сред дърветата, полускрит в сянката, без никакви емоции на нарисуваното лице, на вид толкова безжизнен, колкото и гробът пред него. Очите му обаче бяха очите на Времето, ушите — тези на Времето и самият факт, че бе там, беше значим. Старецът би могъл да наблюдава погребението чрез един от портретите в Галерията от кости, но вместо това бе изпратил едно от своите деца — физически намек за неговото присъствие и власт в Шадоус Фол.
„Той знае нещо — помисли си Рия. — Не позволи тялото на Лукас да бъде кремирано и иска да запомним това. Защо?“
„Можеше да е по-зле — помисли си Ериксон. — Можеше да изпрати Джак Феч.“
Рия и шерифът изучаваха робота известно време, но той не се помръдна да покаже, че ги вижда, нито пък ги игнорира и накрая те се обърнаха да гледат как отец Калахан чевръсто извършва своите магии над изкопания гроб. Затова не забелязаха втория наблюдател сред дърветата — висок, слаб мъж, облечен в черно, скрит навътре в сянката. Той следеше Рия, Ериксон и Калахан през миниатюрен бинокъл и от време на време записваше нещо в бележник. В кобура на кръста му имаше пистолет, а на дървото до него бе подпряна пушка. На лицето му се четеше изражение, което можеше да е гняв или страх, или пък и двете. Също така и нещо, което много приличаше на отвращение.
— Може да се окаже добра идея отсега нататък да следим всеки смъртен случай в Шадоус Фол — каза Рия спокойно и уверена, че няма да се наложи тя да е тази, която ще свърши работата. — Просто в случай, че Михаил се завърне в образа на някой друг.
— Всъщност вече се сетих за това — отвърна Ериксон. — Ти и Градският съвет ще одобрите ли допълнителните средства, които ще са нужни за заплати на помощник-шерифите и двайсет и четири часово наблюдение?
Рия трепна недоволно и каза:
— Ще се върнем на това по-късно. Бюджетът е малко ограничен тази година.
— Така е всяка година — възрази сухо Ериксон. — Особено когато аз искам нещо.
Рия се засмя тихичко и Ериксон трябваше да се усмихне. В миналото бяха водили много битки във връзка с пари по единия или другия въпрос, а понякога и по двата. Заради явната сложност и ожесточени вътрешни борби, няма друго такова нещо, като политиката на малкото градче — освен може би пираните, нападнали плячка. Шерифът и кметът, свързани от общи спомени, се усмихнаха неловко един на други нито един от двамата не бе сигурен, че е доволен от внезапно възникналата близост. Събитията от изминалите няколко седмици ги бяха сближили против волята им. Ериксон се опита да каже нещо, но трепна вътрешно, когато осъзна, че единствената тема, за която се сеща, едва ли би улеснила нещата помежду им. Трябваше обаче да я подхване — поне заради това, че такава му бе работата. А можеше и да се окаже важно.
— Щом заговорихме за завърнали се, да ти кажа, че видях Ленард онзи ден. Изглеждаше добре, като се има предвид всичко. Знаеш ли, че се е захванал с Джеймс Харт?
— Да — отвърна Рия, — знам. Сякаш нещата не са достатъчно зле, ами и Джеймс, проклетият му Харт, се е върнал и единствено, за което всички желаят да разговарят, е онова отдавнашно предсказание. Трябва да е имало нещо друго, което може да се е случило, да размъти водите още повече, но мътните ме взели, ако мога да ти кажа какво. Понякога имам силното чувство, че всички в този град са се побъркали. Такива неща винаги вървят по три, нали знаеш. Първо убийствата, после завръщането на Джеймс Харт. Какво ли следва? Целият град да бъде заличен от някой гигантски метеор, дяволите да го вземат?
— Шшшт — възпря я Ериксон. — Не подсказвай на съдбата такива идеи.
— Във всеки случай, мислех си за Ленард — каза Рия, а тонът ѝ бе студен, спокоен, твърд. — Днешното погребение ми напомни за неговото. Там също нямаше опечалени. Само ти, аз и родителите му. Беше влажно, ветровито и цветарят бе объркал цветята. Не беше подобаващ начин да се сбогуваш.
— Трябва да поговориш с него — каза Ериксон.
— Не. Моят Ленард е мъртъв.
Тя го изгледа гневно, враждебно, а погледът ѝ му подсказа, че ще промени темата.
— Доколкото разбирам, ти си се срещал с Джеймс Харт. Какъв е той?
— Изненадващо нормален. Доста приятен. Малко мълчалив, но щом за пръв път си попаднал в Шадоус Фол, как иначе да е. Изобщо не си спомня детството си тук. Ленард смята, че си го спомня като дете, но не мога да кажа същото за себе си. Ами ти?