— Както и да е — обади се Беър, — отец Калахан ни каза, че ще има и друго погребение тук, затова двамата с Гоут изчакахме да отдадем почит. Г-н Дьо Френц ваш приятел ли беше?
— Всъщност не — отвърна Рия, — но сметнахме, че някой трябва да присъства.
— Точно така — подчерта Сий Гоут. — Със смъртта на всеки човек осиротяваме, но не е така с любезните малки герои. Как, по дяволите, може да забравите глупаво име като „Пуги“?
Той поклати глава и отпи голяма глътка от своята бутилка. Рия го изгледа гневно.
— Как можеш да пиеш по това време на деня?
— Практика, човече, тренинг — отвърна Сий Гоут.
Изсмя се сподавено и се оригна. Бруин Беър го изгледа строго.
— Моля да извините моя приятел — каза Беър. — Той е пияница и мърляч, но е добронамерен.
— Остава да им кажеш, че имам и златно сърце, мамка му.
— Познавахме Лука дьо Френц, преди да умре — продължи Бруин Беър с тон, подсказващ, че е решил да смени темата. — Имам предвид първия път. Добър човек беше. Винаги готов да поспре и да поговори. Мисля, че харесваше и Сий Гоут. Имаше огромно сърце. След като се завърна от света на мъртвите, отидохме да го видим, но не си спомняше за нас. Михаил не изглеждаше щастлив човек, който и да е бил. Смятате ли, че наистина е ангел?
Рия се канеше да отговори, когато изведнъж всичко се промени. Първо се чу музика. Хор от гласове, безчет гласове, но всеки звук бе ясен и отчетлив, сякаш изтръгнат от струните на гигантска арфа. Звукът се усилваше, ставаше мощен и отекваше и телата им. Всички запушиха уши с ръце, но не можеха да заглушат звука. Той вибрираше в плътта и резонираше в костите им. На небето се появи светлина, по-ярка от слънцето. Бе твърде ярка, за да е специфичен оттенък на цвят, изпепеляващ плисък като от падаща звезда, който изгаря очите, макар те да бяха стиснали своите здраво. Светлината и музиката изпълниха целия свят. Трябваше да отворят очи и да погледнат. Тогава се пуснаха ангелите — бяха по-ярки и по-прекрасни от всичко, нито едно човешко същество или животно би могло да понесе да гледа дълго.
Те се понесоха надолу като бляскави снежинки, величествени и сияйни, и всеки един от тях бе уникален и удивителен. На Рия ѝ се прииска да отмести поглед, но не можеше да откъсне очи. По бузите ѝ се стичаха сълзи, защото бяха така красиви, твърде красиви, за да са истински. Бяха повече от реални, сякаш тя и всичко останало бе един груб, недовършен шарж. Ериксон гледаше и също плачеше, Бруин Беър и Сий Гоут — и те. Бяха свидетели на величие и изящество, несравними с техния реален свят и знаеха това.
Ангелите закръжиха над открития гроб, пееха за любов и загуба, за недовършени неща. Те се рееха и се носеха из въздуха неуморно и безспир, размахваха бавно огромните си криле, после изведнъж се устремиха нагоре и изчезнаха отново в небето. Ослепителната светлина изчезна и мощният звук внезапно секна, реалният свят се възцари отново, макар че ехото от това величие все още отекваше в телата на тези, които го изживяха. Рия измъкна кърпичка от ръкава си и попи насълзените си очи и мокрите си бузи. Светът изглеждаше банален и скучен без ангелите, но тя не съжали, че са си отишли. Бяха прекалено красиви и съвършени. Плашеха я. В тях нямаше съчувствие и прошка за грешките и слабостите човешки. Нито състрадание или милост. Те бяха ангели, словото Божие, въплътено в образ и форма и не бяха от този свят. Рия погледна гроба пред себе си и бавно се усмихна, виждайки ясно безцветния пламък, който гореше необезпокояван от поривите на вятъра върху надгробния камък на Лука. Осъзна сама, без да е нужно да ѝ казва някой, че ще гори така вечно в памет на един човек, който за малко е носил ангел в себе си.
— Е — обади се накрая Ериксон, а гласът му леко трепереше. — Мисля, че това беше отговорът на въпроса дали наистина е бил обладан от ангел.
— Дааа — отзова се Сий Гоут. — Уха. Сигурно са постигнали това със специални ефекти.
Той надигна бутилката към устата си, после я отдръпна без да отпие. Поне в този момент нямаше нужда от водка. Нещо далеч по-силно гореше у него. Той се ухили на Бруин Беър и тогава бутилката се пръсна в ръката му.
Звукът от изстрела дойде по-късно. Сий Гоут гледаше тъпо счупеното гърло, което ръката му още стискаше. Ериксон измъкна пистолета си и им изкрещя да залегнат. Коленичи на един крак и се огледа светкавично наоколо. Рия се хвърли на земята и застина неподвижно, заровила пръсти в тревата, сякаш искаше да я придърпа като покривало да се скрие. Беър дръпна Сий Гоут за ръката. Чу се нов изстрел и Сий Гоут се олюля, направи крачка назад. Погледна с широко отворени, уплашени очи надолу към уголемяващото се петно кръв в корема му. Бруин го сграбчи здраво за ръката и грубо го дръпна на земята.