— О, да. Официално бях пенсиониран, имах си и магазинчето за цветя да се занимавам, но понякога шерифите от онова време се натъкваха на нещо странно и озадачаващо и тактично ми даваха да разбера, че биха имали нужда от малко помощ. Винаги се стараех да дам най-доброто от себе си, да не посрамя легендата. Не се обличах в костюма, освен за снимка. Трудно е за старец като мен да изглежда достойно в наметало и клин. Харесва ми да си мисля, че съм им помагал, а не съм досаждал. В по-голямата част това не бяха някакви углавни престъпления. Тази, която гледаш сега, е когато помогнах да заловят фантома Боглър — прозрачен, светещ джентълмен в дълъг шлифер, който се разхождаше и стряскаше хората, като им показваше вътрешностите си. Доста неприятна история, доколкото си спомням. Малко след това спасих детето на семейство Крамптън, когато се срути покривът на къщата им и помогнах да заловят жена, убила съпругата на любовника си, а после опитала се да му припише убийството. Заплетен случай.
Морисън прелисти до края албума. Последната изрезка беше отпреди три години. Половин колонка, нямаше снимка. Затвори почтително и погледна отново Голд.
— Това е невероятна стая — каза накрая и се опита с тона си да покаже колко искрено е впечатлен. — Не знаех, че си участвал в толкова… действителни случаи.
— Всички те си бяха наистина реални за мен. Спомням си всичко, което писаха, дори и най-възмутителните неща към края на моята кариера, когато ме превърнаха в супергерой. Събитията в тези истории са реални, като всичко останало в този албум. Макар никога да не са се случвали. Знам, че звучи сложно, но не и за мен. Светът, в който живея сега, е малко по-скучен и по-сив от по-рано, но предполагам, че така им се струва на повечето хора, като поостареят. Тайнственият отмъстител принадлежи на миналото, на по-простите времена. Бях си щастлив тогава с моята цветарница и Моли до себе си.
Морисън бавно кимна.
— Колко души са виждали тази стая?
— Малцина. Вече само запалените колекционери си спомнят за мен, никой друг не се интересува. Шадоус Фол е пълен с измислени герои, които са се превърнали в легенди, и повечето от тях са по-известни, отколкото аз някога съм бил. Нямам собствено семейство, а в семейството на Моли всички се чувстваха доста смутени от миналото ми. Затова затворих всичко в една стая и заключих вратата. Влизам от време на време, да избърша праха и да си спомня… Но нещата вече са други. Тези нови убийства излизат извън контрол. Шериф Ериксон е твърде млад, за да се сети за мен, но аз не съм забравил. Умът ми е бистър, както винаги. Време е да се завърна. Шадоус Фол се нуждае от Тайнствения отмъстител.
Ако някой друг бе казал това на Морисън, той щеше неловко да отмести поглед или да се разсмее, но нещо в тона и поведението на Голд, неговите спокойствие, увереност и достойнство накараха Шон да му повярва. За пръв път в живота му липсваха думи и той просто кимна безмълвно. Голд се усмихна.
— Не се безпокой. Няма да нося костюма. Тесен клин и наметка са подходящи за игра на младите. Само ще събера някои неща и може да вървим.
Морисън понечи да кимне с глава, но застина, когато видя Голд да отваря една витрина и небрежно да изважда най-големия револвер, който някога бе виждал. Попремята го леко с една ръка, провери дали е зареден, после го остави настрана, за да може да сложи кобура под мишницата си. Морисън гледаше безмълвно как Голд пусна пистолета в кобура и пробва няколко пъти да го измъкне бързо оттам.
— Винаги избирай голям револвер, Шон — каза небрежно Голд. — Така, ако ти свършат куршумите, винаги можеш да пребиеш копелето до смърт.
Морисън погледна сериозно Голд, но той изглежда не се шегуваше. Отново посегна към витрината, а Шон пак се смути, когато Голд измъкна една очевидно истинска граната оттам.
— Лестър, ти се шегуваш!
— Мъдрият човек винаги взима предпазни мерки — отвърна спокойно Голд. Млъкна и погледна замислено Морисън. — Тези… твои елфи… няма да им пука от малко барут, нали?
— Не — отвърна Шон. — Повярвай ми, Лестър, ще се влюбят в теб.
Голд го погледна строго, не бе сигурен, че му хареса тона, после сви рамене, навлече якето си, което явно имаше специална кройка, за да прикрие пистолета и кобура под мишницата. Пусна небрежно гранатата в джоба си и учтиво се престори, че не забеляза как Морисън трепна.
— Тези твои елфи, Шон… Трябва ли наистина да се срещаме с тях? Искам да кажа, каква полза от няколко дребни човечета с крилца и щръкнали уши, щом ще издирваме безскрупулен убиец?
— Никога не си виждал никого от света на елфите, нали?