— Не. Никога не съм си мислил, че ще имаме общи интереси.
— Е, първо на първо, те не са моите елфи. Определено принадлежат единствено на себе си и изобщо не би им харесала идеята да принадлежат на който и да е човек. Всъщност нямат особено високо мнение за нас. Само понякога, като домашни любимци. Второ, съвсем не са това, което би очаквал. Те са древен народ, див и царствен. Също така са горди, арогантни и наистина порочни. Изпитват наслада от дуелите, вендетата и масовото клане и най-често никой не би искал да има нещо общо с тях. Обаче, тъй като и аз съм горд, арогантен и опасен, винаги сме се погаждали твърде добре. Хората почти са забравили древните истории и легенди, от които са се родили елфите. С годините са наложили цензура и са поразкрасили в стил Дисниленд пъклената им същност. От тези версии има и тук. Всъщност съществуват места, където не можеш да се движиш заради тези малки скъпоценни същества с пърхащи крила. Не ми се ще да ги посещавам твърде често, особено когато съм трезвен. Елфите са реалност — древни и брутални и отчаяно държат на честта. Общуват предимно със себеподобни, а всички останали са доволни, че нещата стоят така.
Голд го изгледа недоверчиво.
— Колкото повече ми разказваш за тях, толкова по-несигурен съм, че идеята е добра. Може би за всеки случай трябва да взема една пушка и няколко бомби.
Морисън се усмихна загадъчно.
— Няма да навреди.
Голд се обърна и мърморейки напълни джобовете си с асортимент от вероятно полезни предмети. Морисън погледна кориците на купчина стари комикси със супергерои, всеки от тях бе опакован, за да се запази остаряващата хартия. Беше трудно да свържеш Голд с идеализирания огромен мускулест герой на корицата. Бе достатъчно едър, в превъзходна форма за мъж на неговата възраст, но нямаше нищо свръхчовешко в него. Въпреки това, помисли си Морисън, не би могъл да очакваш кой знае какъв реализъм в общество, в което жените обичайно биваха рисувани с гърди по-големи от главите им. Отмести поглед към Голд и видя, че е готов и го гледа в очакване.
— Ти знаеш пътя, Шон, по-добре ти карай.
Морисън се усмихна и поклати глава.
— Не става така, Лестър. Елфите живеят в своя собствена реалност — в земята под хълма. Техният свят е древен, по-древен от нашия, и входовете са рядкост. Някога, много, много отдавна е било иначе, но те са водили жестока, безмилостна война с нещо, за което все още не желаят да говорят. Не е ясно дали са спечелили или загубили, но преди хиляди години са се оттеглили в земята под хълма и са затворили входовете след себе си. Което основно означава, че не можеш да стигнеш до там от тук. Освен ако нямаш покана. За щастие, аз съм в списъка им за гости, защото съм бард и единственото, което трябва да направя, е да щракна с пръсти, да ударя пети една в друга и можем да потегляме.
Голд го изгледа замислено.
— Шон, да не си пушил нещо необичайно напоследък?
Морисън се изсмя.
— Знам, че звучи налудничаво дори и за Шадоус Фол, но елфите живеят по свои закони и не мислят като нас. Повярвай ми, правил съм го и преди. Имаш ли гардероб?
— Разбира се, че имам гардероб. Какъв е този въпрос?
— Мога ли да го видя, моля?
Голд го изгледа напрегнато, определено подозираше, че му се подиграват и го изведе от стаята. Внимателно заключи вратата след себе си, после въведе Морисън в следващата стая по коридора. Беше спалня, чиста и подредена, почти напълно лишена от характерна атмосфера. Обзавеждането и мебелите сякаш бяха избирани от някакъв комитет, който не притежаваше никакво въображение. Морисън за миг потръпна вътрешно, но само толкова, после се концентрира върху гардероба. Стоеше в срещуположния край на стаята, голям и масивен и почти агресивно обикновен. Бардът кимна одобрително, отиде до него и отвори вратата. Вътре имаше редици закачалки с дрехи.
— И какво трябва да правим сега? — попита Голд. — Да извикаме „здрасти“ и да чакаме някой да ни отговори?
— Не съвсем — отвърна Морисън като отмести едно тежко палто и влезе в гардероба. — Ела, Лестър. Тук има достатъчно място.
Голд поклати глава недоверчиво и пристъпи вътре до Морисън, като се понаведе, за да не си удари главата.
— Не мога да повярвам, че правя това. Направо съм щастлив, че няма никой тук да ме види. Вероятно ще си помислят, че сме се отдали на някакви странни сексуални практики.
— Нямам нужда от упражнения — отвърна рязко Морисън. — Много съм добър.
Голд го изгледа гневно. Шон се изсмя, пресегна се и затвори вратата. Мина доста време, без да се случи нещо. Беше тъмно, твърде тясно, но познатият мирис на дрехите поуспокои Голд. По-скоро усещаше, отколкото виждаше Морисън до себе си, но бавно почувства, че между тях се отваря дупка, която се разширява постепенно. Наоколо пространството се увеличаваше, сякаш гардеробът някак ставаше по-голям или пък той самият се смаляваше. Понечи да протегне ръка и да докосне Морисън, но се въздържа. Щеше да бъде признание за несигурност, за слабост, а Голд не си позволяваше такива прояви напоследък. Веднъж щом започне и кой знае докъде може да стигне. Може дори да почувства, че остарява…