— Ето, потегляме — каза Морисън до него и Голд усети как стомахът му се преобърна, когато подът под тях внезапно се спусна като асансьор надолу.
Устремно набра скорост, но в тъмнината Голд не можеше да каже колко бързо се движеха. Дрехите бяха изчезнали, останали бяха горе и той предпазливо протегна ръка да докосне нещо пред себе си. Нямаше нищо, докъдето ръката му стигаше. Не пристъпи напред. Внезапно уплашено си представи как двамата с Морисън се спускат в земните недра на платформа не по-широка от пода на неговия гардероб. В съзнанието му изникна безкрайна пропаст и студени капки пот избиха по слепоочието му.
Скоростта на спускането рязко намаля, Голд отново усети пода под краката си, ярка светлина избухна в мрака и той извика неволно. Запримигва бързо, разтърка насълзените си очи и накрая отпусна ръце да се огледа. Той и Морисън стояха на голяма поляна, обрасла с трева. Под краката им имаше малка дървена платформа, която изглеждаше някак парадоксално — сякаш изникнала от тревата. Поляната се губеше в далечината докъдето поглед стига и още по-нататък. Нямаше сгради или други постройки, самата равнина бе гладка и равна като море от трева. Обедното слънце бе почти болезнено ярко, но въздухът бе приятно прохладен. Морисън дишаше дълбоко и се ухили почти безразсъдно на Голд.
— Добре е, че сме пак заедно, Лестър. Добре дошъл в земята под хълма.
— Не виждам никакви елфи — отвърна безизразно Голд. — Всъщност не виждам нищо друго, освен трева.
— Търпение, Лестър. Не можеш да пришпорваш нещата тук. Елфите имат различен усет за време от нашия. Затова вероятно са в състояние да водят такова независимо съществуване. Самият старец, Времето има съвсем елементарен контрол над елфите. Накрая или той, или те ще отидат мъничко по-далеч и тогава ще произтече грандиозна битка, за да се разбере кой всъщност ръководи тук. Обаче тъй като никой от тях не е всъщност сигурен какъв ще бъде изходът, в повечето случаи са доволни как стоят нещата и се стараят да не размътват водата.
— Много добре — каза Голд с тон, който по-скоро подсказваше, че не е така, — но къде са те?
— Наблюдават ни. Познават мен, но не и теб. Войната им с каквото там е било то ги е направила предпазливи, подозрителни и съвсем немалко параноични. По правило не им се нрави особено да ги посещават хора. Точно сега решават дали да ни пуснат да влезем или да убият и двама ни. Опитай се да изглеждаш очарователен и интересен, Лестър.
— Съжалявам. Не са ме създали като такъв образ. Мога да изглеждам опасен и застрашителен, ако това ще свърши работа.
— Не се дразни, Лестър. И, моля те, дръж си ръката далеч от пистолета. Да не ги предизвикваме, а?
— Започвам да си мисля, че това не беше добра идея. Не ми харесва това място, нито как стигнахме до тук и определено не мисля, че искам да се срещам с елфите. Какво ще кажеш просто да се обърнем и да се върнем обратно?
— Боя се, че не можем да постъпим така, Лестър. Нещата не стоят по този начин тук. Влезли сме в тяхната гостна и не можем да си тръгнем, преди да ни позволят. Не ме гледай така, знам какво правя. Бил съм тук десетки пъти и никога не са ме връщали. Естествено, по-рано не съм водил никого със себе си. Не се мръщи така, Лестър, може да объркаш нещата. Аз съм бард, певец на стари шлагери, разказвач на приказки, а елфите винаги са имали слабост към бардовете. Ще ни пуснат да влезем, поне за да попитат кой, по дяволите, си ти и защо съм те довел тук.
— Хубав въпрос — каза Голд. — Какво правя аз тук?
— Ти си герой. Елфите си падат по герои. Възхищават се на бардовете и обичат героите. Ако не мога да ги убедя с аргументи и разум, може би ти ще ги омагьосаш. Нуждаем се от тях, Лестър. Ако можем да убедим Съвета да ни помогнат, може да открият нашия тайнствен убиец на практика за една нощ. Имат достъп до магии и наука, за каквито човек не би могъл и да мечтае. Също така си имат своята уникална гледна точка. Никой не вижда света по-ясно от тези, които живеят извън него.
— Много „ако“ и „може би“.
— Даа… Е, елфите са си такива предимно. А, ето, готово. Килимче за добре дошли.