Огромно парче торф се бе отместило навътре и пред тях се появиха стъпала в земята, които водеха надолу в тъмнината. Голд се приближи предпазливо и застана пред дупката. Стъпалата изглеждаха груби и древни, сякаш изсечени в земята в праисторически времена. Спускаха се надолу около десетина фута и после се губеха в мрака. Голд погледна Морисън.
— Предполага се да слезем в това нещо? Няма дори светлинка.
— Ще има. Довери ми се, Лестър, правил съм го преди. Приеми го, ще оцелееш. Елфите се възхищават на смелостта. И се опитай да изглеждаш впечатлен. Знам, че като всички останали входове и този не е кой знае какво, но те са страхотни в традициите. Ако нещо е вършело работа в миналото, елфите продължават да се придържат към него. Предполагам, че до това води безсмъртието.
— Те наистина ли са безсмъртни?
— Всъщност не. Само живеят доста дълго. Но да не ти хрумне да им го кажеш в лицето. Не обичат да им се противоречи.
Той пристъпи напред и тръгна надолу по стълбата напълно уверено. Голд поклати глава и го последва. Скоро светлината остана зад тях и мракът ги обгърна. Лестър се закова на мястото си. Усещаше, че има още стъпала надолу, но не се доверяваше напълно на усета си без светлина, която да го води. Начумери се нещастно и се взря в мрака. Трябваше да си донесе фенерче. На практика беше донесъл всичко, от което би могъл да има нужда, но не и фенерче.
И тогава пред него пламна ярка светлинка и се залюля във въздуха като коркова тапа във вода. Появиха се още искри, цял облак — спускаха се и се устремяваха нагоре около него като разтопени пеперуди. От тяхната бляскава светлина около стълбата стана светло като ден и Голд видя, че стъпалата свършваха недалеч под тях и преминаваха в тунел. Протегна ръка и се опита да докосне някоя танцуваща светлинка, но те всички му се изплъзнаха лесно.
— Остави ги на мира — каза Морисън откъм подножието на стълбата. — Те са блуждаещи огънчета. По принцип са дружелюбни, но могат да развият пакостливо чувство за хумор, ако ги ядосаш.
— Искаш да кажеш, че са живи? — попита Голд и слезе при него.
— И да, и не — отвърна Шон като сви рамене. — Не мисля, че някой е сигурен в това, включително и те самите.
— Няма ли нищо сигурно на това място, на което си ме довел?
— Разбира се, че не. Това е земята под хълма. Тук правят нещата различно.
Той тръгна по тунела и Голд трябваше да побърза, за да го настигне. Блуждаещите огънчета се движеха с тях, подскачаха ярко във въздуха и не спираха нито за миг. Светлината им бе удивително постоянна и равномерна, но все пак имаше нещо, което обезпокои Лестър. Огледа се незабелязано около себе си и внезапно изстина, когато разбра, че той и Морисън не хвърляха никаква сянка.
Пътят се спускаше постепенно и неизменно надолу толкова дълго, че Голд се обезпокои, а накрая премина в широк тунел дълбоко под тревистата равнина. Стените бяха от пръст, без подпори от какъвто и да е вид. На места от тях се подаваха и извиваха червеи с дебелина на човешки палец или пък висяха от тавана. Имаше около фут разстояние над главата на Голд, но във всеки случай той се понаведе. Определено изпита страх някой червей да не падне в косата му. Опита се да не обръща внимание на свода без подпори, но не можеше да откъсне поглед. Замисли се за истинската тежест на земята над него, а после твърдо реши, че няма да го мисли повече. Морисън продължаваше да крачи пъргаво напред, весело и безгрижно, сякаш вървеше по някоя улица в предградията. Голд изгледа гневно невъзмутимия му гръб и го последва с неуверени стъпки.
Известно време вървяха мълчаливо. На Морисън не му се отговаряше на повече въпроси, а на Голд не му хареса колко немощно звучи гласът му в тунела. Стори му се, че ако се заслуша по-внимателно, от време на време долавя как пеят блуждаещите огънчета. Пееха с тънки гласчета на непознат език, но почувства трепет от музиката, сякаш я бе чувал преди в сънищата си.
Времето минаваше. Нямаше обозначения, за да разберат какво разстояние са изминали, а Голд изобщо не се изненада да установи, че часовникът му е спрял. Единствената мярка, която му оставаше, бе нарастващата болка в краката и приведените му рамене. Накрая стигнаха до една врата и трябваше да спрат. Тя се простираше от едната до другата стена и от пода до тавана — огромна и тежка, направена от светъл камък със сиви жилки, във формата на гигантска глава. Беше някакво животно, но по озъбеното лице имаше елементи, които смущаващо напомняха човешки черти. Муцуната стърчеше в тунела и блокираше пътя напред с огромни здраво стиснати челюсти. Очите бяха затворени, но сякаш ги слушаше и изчакваше. Нямаше как да се заобиколи главата и Голд не можеше да откъсне очи от нея. Всяка частица от съществото му крещеше да се измъква бързо оттам. Чувството за опасност и заплаха бе толкова осезаемо, че почти го долавяше в застиналия въздух.