— Наричат го Стражът — каза тихо Морисън. — Не допускай затворените очи да те заблудят — той знае, че сме тук. Не ме питай дали е жив или мъртъв. Според легендата звярът е бил жив, когато елфите са го поставили тук да охранява дома им, и той останал толкова дълго, че се вкаменил. Никой не знае името му или от какъв вид е бил — какъвто и да е бил, вече е изчезнал. Дори и елфите не си спомнят.
Казват, че може да разпознае истината и предателството в душата и да различи почтения човек от престъпника. Може да надникне в тъмните кътчета на сърцето и да види и най-малката тайна, която си спотаил, даже и онези, които сам на себе си не позволяваш да си спомниш, освен единствено и само в сънищата си. Пристъпи напред и челюстите ще се разтворят и ако си храбър и почтен, можеш да влезеш в скрития дом на елфите.
— А ако не си? — попита Голд малко по-рязко, отколкото бе възнамерявал.
— Тогава ще те изяде с все душата и всичко. Чудна мила легенда, нали? Но такива са си елфите. Всяка приказка си има поука, всяка легенда — жило в опашката. Е, Лестър, какво мислиш? Ще се връщаме ли или ще продължим? От теб зависи.
Голд погледна Стража и затворените каменни очи отвърнаха със същото. По огромните зъби имаше тъмни петна, които можеха да са от отдавна засъхнала кръв. Погледна Морисън, който го наблюдаваше изпитателно и се усмихна хладно. Бе Човекът на действието, бе Тайнственият отмъстител и в своето време се бе изправял и срещу по-страшни неща.
— Продължаваме — отвърна решително. — Изправял съм се пред Бесилото на съдбата, Виещите черепи, Фантома от Кървавата кула и Ордена на безукорния бръснач. Ще е нужно нещо повече, за да се откажа или да отстъпя.
Морисън кимна одобрително, а на Голд му се прииска да е толкова уверен, колкото прозвуча. Само при вида на Стража космите му настръхнаха, а появилият се полъх в озъбените челюсти с всеки миг все повече приличаше на дишане. Той кимна учтиво на Морисън.
— След теб.
— О, не — възрази Морисън. — След теб.
— Не, не, настоявам.
— Път на възрастните.
Голд изгледа сурово Морисън.
— Май каза, че си бил тук преди?
— Казах.
— Тогава защо си толкова предпазлив?
— Не съм. Просто съм учтив.
— Е, в този момент не ми е до учтивости и мътните ме взели, ако вляза пръв. Не ми харесва изражението на лицето на това нещо. Прилича ми досущ на създание, което може да има изключително неприятно чувство за хумор.
Морисън вдигна учудено вежди.
— Предполагах, че си един от великите супергерои от миналото.
— Бях. И не съм стигнал дотам, като съм поемал глупави рискове. Хайде, ще влезеш ли в устата на това нещо по своя собствена воля или трябва да те хвана и да те хвърля вътре?
— Е, щом ще се държиш така…
Морисън отиде до зейналата паст, а трепкащите светлинки се скупчиха нагъсто около него, сякаш очаровани да видят какво ще се случи. Челюстите се разтвориха бавно, камъкът се отърка в камък, когато опряха в тавана и пода. Поредица от тихи скърцащи звуци изпълни тунела, сякаш древна машина се задвижва отново или подобно на пукането на отдавна неизползвани мускули и сухожилия. Морисън пристъпи в устата на звяра и погледна назад към Голд.
— Твърде много се безпокоиш, Лестър. Чудя се как така не си си докарал някоя язва.
— Както и да е — отвърна Голд като наблюдаваше внимателно. — Моите създатели не са възнамерявали да ставам пушечно месо.
Морисън продължи да върви и се изгуби от погледа, а челюстите бавно се събраха отново, за да образуват непристъпната бариера. Голд бе почти сигурен, че сега озъбената усмивка се открояваше по-ясно отпреди. Той се загледа в останалите блуждаещи огънчета, които кръжаха любопитно около него, пое дълбоко дъх, изправи рамене и тръгна решително напред. Челюстите се разтвориха отново и зейнаха широко пред него. Не се съмняваше нито за миг, че е добър и почтен човек и затова не е в никаква опасност, но все пак… не можеше да се отрече, че в живота му бяха настъпили различни обрати, откакто стана реален. Реалният свят бе много по-сложен и той бе станал… сложен също. Влезе в зейналата паст на звяра с високо вдигната глава и дишането му постепенно се успокои, като осъзна, че нищо не се случва. Изобщо не се бе съмнявал и за миг, но в края на краищата беше приятно да разбере, че е храбър и почтен. Гърбът и раменете му се поотпуснаха от напрежението и той успя даже леко да се усмихне, макар и горчиво. Доколкото разбра, Морисън си бе направил майтап с него. Все пак изобщо не вреди да си предпазлив. Погледна назад към огромните зъби, които бавно се затваряха зад него и се поклони кратко.