Морисън му даде няколко мига да си поеме дъх и после уверено се гмурна в джунглата по пътека, която само той виждаше. Голд се запрепъва след него с широко отворени очи и едва ли не с отворена уста. Въздухът бе богато наситен с ухание на живот, зеленина и цъфнало великолепие. Птиците разперваха крила и излитаха, когато Голд и Морисън минаваха край тях — внезапни експлозии от пищни цветове и пърхащи криле, които постепенно заглъхваха, когато отминеха. Навсякъде имаше статуи, изсечени от тъмен мрамор с цветни жилки, който бе все така гладък при докосване, въпреки годините. На някои лицата бяха поочукани и обезобразени, тук-там липсваше някоя ръка или крак, сякаш непроходимата джунгла ги бе откъснала. Дълги пипалца на увивни растения пълзяха по изпъкнали каменни бицепси и замечтани лица и се спускаха в тежки, морни спирали. Нещо надзърна към Голд иззад гъстата зеленина с ярки, блеснали очи и веднага се обърна и стрелна между дърветата, когато двамата с Морисън наближиха. Беше с човешки ръст, но съвсем не се движеше като човек.
Джунглата за миг се разтвори и той видя две същества, застанали едно срещу друго, заобиколени от гирлянди съскащи рози. Нямаше нужда Морисън да му казва, че са елфи. Бяха седем-осем фута високи, телата им — мършави и жилави и без никаква тлъстина, която да смекчи очертанията на мускулите им. Кожата им бе нечовешки бледа, а лицата им — болезнено изпити. Имаха огромни златисти очи и дълги щръкнали уши. Те не помръднаха, когато Голд и Морисън приближиха, но розите се свиха, заизвиваха се и изсъскаха силно и предупредително да не се приближават твърде много. Само лекото движение на гръдния кош на елфите показваше, че още са живи. Бяха вторачили светналите си очи един в друг с безкрайно възхищение, бодлите на розите бяха пронизали телата им на много места, но нямаше никаква кръв. Голд и Морисън отминаха, а Лестър се чудеше потресен откога стоят там, та толкова много рози са успели да поникнат наоколо им.
Отне им почти час да прекосят огромния двор, завивайки насам или натам, накъдето диктуваше джунглата, но накрая стигнаха висока, тясна порта в стената насреща, минаха през нея и оставиха пищната зеленина зад себе си. Вратата водеше към широк коридор с висок таван, осветен от невидим източник, с високи стени и голи, неизлъскани плочи. Голд набързо се увери, че както бе очаквал, никъде нямаше и следа от сянка. Морисън тръгна уверено по коридора, гледаше право напред, сякаш е бил толкова често тук, че не изпитваше нужда да зяпа като турист. Лестър избърза да го настигне, но с всяка изминала минута го изненадваха нови чудеса. На моменти от стените се показваха елфи, сякаш някак се пръкваха от камъка или са били поставени в него, потънали в твърдите стени като в топлата прегръдка на вана от шипки. Солидният камък ги бе сграбчил и стиснал силно завинаги. Те продължаваха да живеят, дишаха едва, понякога втренчените им очи проследяваха Голд и Морисън, като минаваха покрай тях. Зърнаха някакъв елф да крачи към тях по коридора, бавно и величествено, а високият му ръст му придаваше вид на човек, качен на кокили. Морисън се поклони ниско, но елфът не показа, че го е забелязал.
— Какво е това място? — попита накрая Голд шепнешком, не от страх, че ще го чуят, а изпълнен с благоговение.
Огромният коридор го накара да се почувства като дете, което е нахлуло без разрешение в света на възрастните за пръв път.
— Това е Кеър Ду, последната крепост на елфите, домът на чудовищата и всякакви видове елфи, които все още съществуват. Това е земята под хълма, пътят, който не може да бъде изминат повторно. Последното владение на сияйните същества. Не ме питай откога е, не мисля, че и те помнят вече. Съществува по-отдавна от Шадоус Фол. По-отдавна от самото човечество дори. Елфите са някогашен сън на природата, който не е продължил дълго. Били твърде великолепни за обикновения свят и той ги забравил.
Продължиха да вървят. Навсякъде стърчаха масивни статуи на елфи, хора и удивителни създания, някои смущаваха с формите и детайлите си, сякаш взети от някой сън, който предпочитаме да не помним, като се събудим. Чудни машини стояха изоставени в някой ъгъл — огромни и сложни, без никаква надежда човек да ги проумее. Огромни доспехи се движеха бавно, извършваха прости движения и ги повтаряха до безкрай.