После тези в центъра се разделиха и отвориха пътека в средата на залата. Морисън пристъпи, спокоен и уверен и Голд го последва. Елфите бавно обърнаха глави и наблюдаваха как двамата вървят между тях, а Лестър трябваше да положи огромно усилие да не потрепери от ужас. Усещаше втренчените им погледи като физически натиск и в тях не долавяше и следа от дружелюбност или поздрав за добре дошли.
Морисън му бе дал да разбере по-рано, че нямат никаква гаранция, че са в безопасност. Каквото и да стореха елфите, никой не би поискал, нито пък би могъл да ги призове да отговарят за това. Морисън може и да е бил тук преди като бард и уважаван гост, но това е било по тяхна покана. Този път бе дошъл неканен и бе довел непознат със себе си.
Всичко би могло да се случи.
Двамата най-после спряха пред широка издигната платформа, на която имаше два огромни трона, изкусно издялани от кост. Различни форми, магически символи и шарки от всякакъв тип осейваха обработената слонова кост и всеки един детайл бе невъзможно сложен. На двата трона бяха седнали двама елфи. Мъжът седеше отляво, цели десет фута висок, с огромни мускули, увит в кървавочервена мантия, на фона на която се открояваше млечнобялата му кожа. Косата му бе много светла, падаше свободно покрай продълговато изпито лице, на което изпъкваха ледени пронизващи сини очи. Седеше съвършено неподвижен, сякаш бе чакал търпеливо там цял век и би продължил да чака още дълго, ако се наложи. Жената седеше отдясно, облечена в черно със сребърни кантове. Тя бе няколко инча по-висока от мъжа, гъвкава и жилава, с толкова бледа кожа, че по слепоочието ѝ се виждаха сини вени. Косата ѝ бе черна, съвсем късо подстригана и от лицето със сърцевидна форма гледаха замислено тъмни очи. Тя държеше червена роза в ръка и не обръщаше внимание на бодлите, които разраняваха ръцете ѝ. Двамата елфи излъчваха аристократичност, сякаш бяха наметнати с мантия, износена от дългата интимност. На Голд не му бе нужно да му казват кои са те. Имената им бяха легенда. Морисън се поклони ниско на краля и кралицата на елфите и Голд побърза да стори същото.
— Милорд, милейди, благородни Оберон, милостива Титания, приветствам ви от името на Шадоус Фол.
Морисън замълча, сякаш в очакване на отговор, но тишината се проточи. Той се усмихна чаровно и продължи, буквално сипеше чар и дружелюбие.
— Извинете ме за безпокойството, за нахлуването неканен, но възникнаха изключително неотложни въпроси, които ме накараха да се натрапя и да прибегна до вашето приятелство и мнение. Ако разрешите, бих искал да представя своя приятел, Лестър Голд, герой.
Нямаше нужда Голд да бъде подканян да се поклони отново и той го направи — колкото можа по-изящно. Не беше от онези неща, с които бе свикнал, и подозираше, че е едно от онези, които е нужно доста да практикуваш, за да го изпълниш наистина успешно. Изправи се и установи, че нито кралят, нито кралицата бяха помръднали и ни най-малко не го бяха забелязали. Морисън стоеше до него, усмихваше се спокойно, очевидно очакваше отговор. Ала тишината все така се точеше и се натрупваше някаква тежест и мощ, които бяха едновременно обезпокоителни и опасни. Безкрайното взиране в претъпканата зала изглеждаше все по-заплашително и Голд трябваше да се бори с желанието си да държи ръката си по-близо до оръжието в кобура под мишницата. За пръв път в своята продължителна кариера той разбра, че се е изправил пред нещо, което не би могло да бъде спряно с гол кураж и точен куршум. Морисън се усмихна спокойно на Оберон и Титания, но Голд усети усилието, което му костваше това. Бардът се бе подготвил за открит отказ, но продължаващата тишина, която отричаше самото му съществуване, му идваше в повече.
— Милорд, милейди, нищо ли няма да ми кажете? Бил съм ваш бард в минали дни, изпял съм вашата история, свирил съм за ваша прослава пред публика от хора и от елфи. На свой ред вие ме удостоихте с вашето приятелство и ме изслушвахте, а сега се нуждая и от двете повече от всякога. Ако съм дръзнал да злоупотребя с вашето търпение, то е защото неотложни нужди ме подтикват към това. Появи се нещо, което заплашва в еднаква степен и хората, и елфите. Боя се, че градът няма никаква надежда да успее да се справи сам. Ваши височества, няма ли да ми кажете нещо?