— Ами ако не е само въпрос на шансове? Ако е сигурно? Джеймс Харт се е върнал в Шадоус Фол.
— Не мога да мисля за това сега — отвърна категорично Морисън. — Ако се опитам да мисля за всичко, ще полудея. Трябва да се концентрираме върху това, което можем да сторим.
— Извини ме, ако съм малко тъп, но какво, по дяволите, можем да направим? Какво могат да сторят един млад бард и един герой, който твърде отдавна не се продава по книжарниците, и да спасят елфите и града, щом цял народ от безсмъртни и неуязвими не може?
— Срази ме — каза Морисън и ненадейно се усмихна. — Предполагам, че просто ще трябва да импровизираме.
Голд го погледна за миг без да казва нищо, а после и двамата осъзнаха, че Съветът е притихнал отново. Огледаха се и установиха, че очите на всички са вперени в тях. Голд замръзна. Нещо се бе променило отново. Усещаше го като заряд във въздуха — странна смесица от заплаха и очакване. Голд се почувства съвсем като заек, вперил очи във фаровете на приближаваща кола. Нещо наистина неприятно идеше към него и той нямаше идея в коя посока да хукне да бяга. Погледна Морисън за напътствия, но бардът изглеждаше също толкова стъписан. Нийм и Ойзин се поклониха пред тях, в миг Голд и Морисън сториха същото.
„Ето, иде… — помисли си Лестър. — Каквото и да е то, няма да ми хареса, ама никак.“
— Въпросът е много важен — започна Нийм, а тихият ѝ глас сякаш изпълни залата. — Не може да се решава прибързано. Ще отложим за по-късно и ще обсъдим на спокойствие. Междувременно техни величества, Оберон и Титания, ще открият Игрите. Заповядайте да участвате в тях като почетни гости.
— О, мамка му! — изтърси Морисън тихичко.
Голд бързо погледна към него. За миг му се стори, че бардът ще припадне. На лицето му не бе останала и капчица кръв, а устата му бе изкривена в странна гримаса.
— Шон? Добре ли си?
— С удоволствие ще се присъединим към техни величества — каза Морисън. — С удоволствие… Нали, Лестър?
— О, разбира се — отвърна Голд като схвана намека. — Винаги съм готов да наблюдавам игри.
Всички се поклониха поред един на друг и после елфите заговориха помежду си отново. Голд се обърна към Морисън.
— О, мамка му! — възкликна бардът разгорещено.
— Шон, кажи нещо. С какво се съгласихме току-що и защо по изражението на лицето ти ми се струва, че трябва да си плюя на петите и да хукна към най-близкия изход?
— Не си го и помисляй — каза рязко Морисън. — Да се опиташ да си тръгнеш сега е смъртна обида. Няма да те оставят да стигнеш жив до вратата.
— В беда сме, нали?
— Може да се каже така. Елфите винаги са били впечатляващи в игрите. Предизвикателство на сила и умения, остър ум и храброст. Вече гледа един дуел, доби представа за идеята им за залози, но наистина сериозната част е оставена за Арената. Изнасят такива представления, че биха шокирали и най-коравосърдечните римляни. Те самите може и да са безсмъртни, но със сигурност обичат да гледат как други същества умират. За предпочитане насилствено и чрез изобретателни методи. Говорим за битка до смърт: човек срещу елф, хора срещу всякакви видове твари и при всякакви условия. Много рядко човек бива поканен да присъства на Игрите — само в случаите, когато им трябва пушечно месо.
Голд се намръщи.
— Колко зле ще е?
— Да кажем така: ако ти се доповръща, направи го дискретно. Може да го приемат за обида. Каквото и да се случва, не можеш да правиш и да казваш нищо. В противен случай може да свършиш долу на Арената като противник в някой двубой.
— Не съм женчо — отвърна Голд. — Участвал съм в разни битки. Видял съм някои неща по мое време.
— Не като тези — възрази Морисън.
По бузите му имаше малко червенина, но все още видът му бе на човек, който се възстановява от дълго боледуване.
— А майтапът е, че не можем да се противим. От тяхна гледна точка ни оказват огромна чест.
— Майтап… — повтори Голд. — Извини ме, но ще се посмея после.
Без да бързат, Оберон и Титания се изправиха на крака, а Съветът притихна. Двамата владетели се обърнаха с лице един срещу друг и в този миг нещо премина помежду им — нещо нечовешко и съвършено чуждо. Голд усети как космите по врата му настръхват, докато кралят и кралицата се взираха мълчаливо очи в очи. Сега се долавяше нещо във въздуха, нарастващо напрежение, сякаш предстоеше нещо могъщо и неизбежно, като при буря в момента преди да удари гръм. Напрежението нарасна непоносимо и после в миг изчезна и светът се промени. Земята под краката на Голд поддаде, разлюля се, после се укроти, преди той да успее да разпери ръце и да запази равновесие. Ярката светлина на многото свещи в залата изчезна, блесна сияйна, по-сурова светлина. Голд се огледа глуповато и усети полъх на вятър по лицето си. Залата я нямаше, а той и Морисън стояха насред пищно украсена частна ложа, разположена високо над местата за зрителите, и гледаща към огромна арена, ширнала се под открито небе.