Той наведе огромната си глава и изрева предизвикателно към ликуващата тълпа. Зъбите му бяха като ножове, вътрешността на неговата паст бе яркорозова, подобно на евтин захарен памук. Лъскавите рогови плочки непрестанно преливаха и лилаво и зелено, изсъхнала кръв се бе спекла по сгърчените предни лапи. Той стъпваше тежко напред-назад в средата на арената и тракаше грамадните си челюсти като стоманен капан, надаваше предизвикателен рев, който тълпата някак удържаше с незнайни магии. Разтърси клиновидната си глава гневно, малките очички се оглеждаха свирепо за някой пропуск в капана, в който бе попаднал. После усети нещо, грамадната глава се извърна бавно и той се вторачи в Оберон и Титания, седнали в ложата си. Звярът пристъпи към тях, масивната уста се затвори в невесела ухилена гримаса и не се случи нищо, което да го спре. Той набираше скорост, а Оберон и Титания скочиха в миг на крака, осъзнавайки че магическата защита вече не действа. Елфите по местата под кралската ложа се блъскаха един друг в опит да се махнат от пътя му. Титания измъкна меч. Оберон направи някакъв магически жест, но нищо не последва. Измъкна своя меч и двамата владетели застанаха един до друг и зачакаха тиранозавърът да стигне до тях. Звярът спря пред кралската ложа и заобръща глава от една на друга страна, изучавайки ги първо с едното око, после с другото, сякаш преценяваше как да ги погълне.
— Доколко са в опасност те всъщност? — попита Голд. — Искам да кажа, не могат да бъдат убити, нали?
— Технически казано — не — отвърна Морисън. — Ала да бъдеш разкъсан, изяден и смлян от такава грамада може да се окаже прекалено дори за елф.
— Защо не го телепортират там, откъдето е дошъл?
— Предполагам, че вече са опитали, но нещо не е проработило. Нещо става тук…
— Е добре, защо те не се телепортират далеч оттук?
— Не могат. Ще бъде проява на страх, петно за тяхната чест.
— Те самите ще представляват петно на пода на тази ложа, ако не сторят нещо, и то скоро. Защо никой не им помага?
— Защото — започна търпеливо Морисън — защитата не просто е отказала. Някой е извършил саботаж. Това е опит за убийство. Някоя фракция в Съвета на елфите е решила, че настоящите владетели им пречат. Защото са твърде отстъпчиви или пък недостатъчно твърди. Оберон и Титания трябва да победят звяра, за да докажат, че заслужават властта. Никой няма да им помогне от страх да не се обвърже с губеща страна. И както изглежда, ще трябва да го убият без никакъв достъп до магии. Убийците вероятно блокират магическите сили на Оберон със своите собствени, в противен случай досега щеше да е превърнал това нещо долу в разтопена локвичка. Не, ще трябва да го убият по трудния начин или да умрат, докато се опитват.
— А могат ли да го убият? Без магия? — попита Голд, гледайки невярващо живата планина от мускули и рогови плочки.
— Не знам. Не бих заложил на това. Обикновено елфите се изправят срещу нещо подобно по десетина и повече, всички са въоръжени до зъби с магически оръжия и устройства. Дори и тогава винаги има по някой пострадал. Оберон и Титания имат нужда от шампион, но никой не е толкова луд. Лестър, те ще умрат. Мои приятели са, но не мога да сторя нищо, за да ги спася.
— По дяволите! — възкликна Лестър Голд, Човекът на действието, Тайнственият отмъстител. — Не мога да позволя това да се случи, нали?
Той се изкатери по перилата на ложата, а Морисън го гледаше безучастно.
— Ти се шегуваш. Слизай оттам, по дяволите! Става дума за кръвожадния тиранозавър Рекс. С нашите размери сме само лека закуска за него. Има мозък, колкото юмрука ти, в глава, голяма колкото колата ти, и сърце, защитено от акри мускули и кожа. Можеш да го застреляш в главата с Магнум 45 и той дори няма да забележи. Слизай оттам, Лестър, моля те. Не искам да загубя и теб.
— Не се тревожи — отвърна Голд. — Може да е голям, но аз съм находчив.
Той прескочи парапета на стадиона, втурна се устремно по опразнените места между него и кралската ложа. Един мъж на седемдесет, с побеляла коса и тяло на доста по-млад, с огромна смелост — и най-големия револвер, който Морисън някога бе виждал. Щеше да се сражава със смъртта заради двама души, които дори не познаваше, само защото така бе правилно. Защото той бе герой.
— Кой знае… — промърмори тихичко Морисън. — Може и да се справи в крайна сметка.
Голд тичаше по редиците, крещеше с все сила и се опитваше да привлече вниманието на звяра. Той не му обърна никакво внимание, проточил дългата си глава към кралската ложа и обитателите ѝ. Оберон и Титания замахнаха с мечове към устата му, но макар че остриетата се забиха достатъчно дълбоко, за да разсекат и кост, животното пред тях сякаш не обърна внимание на болката. Гневът му, а може би и нещо друго, го подтикваше напред. Голд се олюля, спирайки рязко до кралската ложа. Трябваше да си отдъхне малко, да си поеме дъх. Не беше млад като някога. Изправи се, със силата на волята превъзмогна обхваналата го слабост и насочи оръжието си към главата на тиранозавъра. Той вече бе толкова близо, че елфите не смогваха да размахват мечовете си и Голд чуваше как се задъхват, чуваше и глухия звук на стомана, която се забива през роговите плочки в плът. Звярът смърдеше на разлагащо се месо и други гадости. Голд пропъди тези мисли, прицели се внимателно и стреля два пъти в главата на тиранозавъра.