Покритата с рогови плочи плът експлодира, когато куршумите голям калибър уцелиха черепа и рикошираха. Звярът изрева оглушително, едновременно от ярост и болка и извърна огромната си глава, за да види новия си враг. Дъхът му бе невъобразимо зловонен. Голд спря да диша, наведе се през парапета на ложата и внимателно простреля тиранозавъра в стъпалото. Единият му пръст бе отнесен. Кръв шурна по пясъка. Животното се поколеба за миг, сякаш не можеше да повярва какво се бе случило, и после разтвори огромна паст и изля своята ярост в мощен рев. Голд вече бе прибрал оръжието и държеше гранатата в ръка. Едно от нещата, които бе мушнал в джоба си, преди да тръгнат, просто за всеки случай. Дръпна предпазителя, метна гранатата в зейналата пред него паст и залегна зад кралската ложа, крещейки на Оберон и Титания да се прикрият. Огромните челюсти изтракаха и погълнаха инстинктивно гранатата, а главата се отметна назад. Голд стисна револвера отново, за всеки случай. В този момент главата на звяра експлодира сред фонтан от кръв, кости и мозък. На тиранозавъра му бе необходимо доста време да осъзнае колко точно зле е ранен, после грамадното тяло залитна на една страна и се сгромоляса върху кървавия пясък. Краката инстинктивно ритаха, тялото все още потръпваше, но той вече бе мъртъв в смисъла, който бе от значение. Голд се изправи бавно и погледна надолу към тялото. Осемдесет фута от главата до опашката. Трябва да беше най-големият звяр, който някога бе убивал. Може би трябва да го препарира, да го качи… само че къде да го показва? Долови някакво движение до себе си, огледа се бързо и успя да види как Оберон и Титания прибират мечовете си в ножниците и прекланят почтително глава пред него. От двете страни на Арената тълпата бе обезумяла и крещеше възторжено.
„Елфите наистина обичат героите…“
Голд се усмихна скромно.
— С радост на вашите услуги, ваши величества. Някога като млад правех това през цялото време. Естествено, тогава не бях реален.
6.
Спомени
В покрайнините на Шадоус Фол имаше две къщи на скромно разстояние една от друга. Едната — пуста, а другата — обитавана, но и в двете витаеше духът на миналото, което не можеше да бъде забравено или пренебрегнато. Домът вдясно бе мъничко, скромно място, малко позанемарено и порутено може би, но всичко би могло да се оправи с малко грижа и усилие. Не бе далеч от града, но никой не го посещаваше, ако не се налагаше. Три жени и младо момиче поред надникнаха от прозорците на първия етаж, но там живееше само една жена. Казваше се Поли Къзинс и нещо ужасно ѝ се бе случило като дете. Не можеше да си спомни какво, но къщата не бе забравила. Поли живееше на приземния етаж, но понякога отиваше на първия и се разхождаше от стая в стая, поглеждаше през прозорците, понякога в дирене на спомен, друг път — да избяга от такъв. В стаята без прозорец нещо дишаше бавно и равномерно.
Поли стоеше в пролетната стая и гледаше първите признаци на напъпили листенца по дъба навън. Въздухът бе свеж и прохладен, пълен с обещания за предстоящата година. Осемгодишната Поли трябваше да се изправи на пръсти, за да надникне през прозореца. Бе доста приятно дете с откровено хубаво личице и дълга руса коса, грижливо сресана назад и сплетена на две дълги плитки. Бе облечена в най-красивата си рокля, която също така ѝ беше любима. Бе едва на осем и нещо ужасно бе нахлуло в живота ѝ. Тя погледна през прозореца, но никой не се задаваше по пътя откъм града, независимо колко дълго гледаше и чакаше.
Бе сама в къщата. (Само дето това не бе истина, не и в действителност.) Гледката от пролетната стая бе най-обещаваща, но също така след известно време ставаше най-досадна, а прагът на търпимост към досадата при осемгодишните е много нисък. Не за пръв път ѝ хрумна, че може да отвори прозореца и да излезе навън сред пролетния пейзаж пред нея. Ала никога не го правеше. Имаше нещо в къщата, което я задържаше тук. Поли Къзинс, осемгодишна, въздъхна и ритна стената с краче, обуто в елегантна, но практична обувка, после обърна гръб на пролетта и излезе от стаята.