Докато излизаше, внезапно и със зашеметяваща бързина израсна до ръста на възрастен човек. Протегна ръка да се подпре на стената в коридора, намираше успокоение и увереност в този вечен и неизменен път. Промяната бързо приключи и тя пое дълбоко въздух, замаяна от нахлулата в новата ѝ плът нова кръв. Отново бе на осемнайсет години, върнала се бе от роднини, за да живее с майка си в старата им къща. В къщата имаше още нещо, но тогава не знаеше какво. Бе висока пет фута и десет инча, с горда осанка, с дълга руса коса, пусната свободно край пълничко приятно лице. Не бе красавица и нямаше да се промени, но би изглеждала хубава, ако не бяха очите ѝ. Бяха светли, размито-сини, много студени и винаги бдителни. Очите на човек, който мисли много и казва малко. Тя мина по коридора, отвори друга врата и влезе в лятната стая.
Ярко слънце блестеше на толкова синьо небе, че бе болезнено да гледаш към него. Слънчевата светлина се изливаше над ливадата долу като гъст, течен мед, а в сияйното небе се рееха птици, сякаш плаващи петънца. Поли погледна навън към света на лятото — единствено за него бе мечтала винаги, но къщата (или нещо в нея) не я пускаха навън. Извърна се от прозореца. Не можеше да понесе да гледа дълго лятото. Връщаше спомените от последния път, когато бе щастлива. Когато се бе върнала в този дом, без да знае какво я чака. Обърна гръб на лятото и излезе от стаята.
Навън в коридора раменете ѝ поувиснаха леко, тъй като в миг изминаха четири години и тя пак бе на двайсет и две. Очите ѝ бяха смутени и объркани, а косата ѝ бе съвсем късо подстригана. Това направиха в болницата, в онова официално свежо и жизнерадостно учреждение, където я отведоха след нервния срив. Не ѝ пукаше. Не я бе грижа за нищо друго тогава, освен да се измъкне от къщата. Бе живяла сама там, след като майка ѝ умря и ѝ бе дошло твърде много. Когато ѝ казаха, че са я излекували, тя все пак се върна там, защото нямаше къде другаде да отиде. Принадлежеше на това място. Изправи рамене и влезе в отсрещната стая. Погледна през прозореца към есента. Поизсъхнали листа в златисто и бронзово все още висяха по клоните на дъба, но повечето ги нямаше, а клоните бяха оголени като кости. Харесваше най-много есента. Бе време за отдих. Изискваше по-малко от нея. Така изглеждаше, когато имаше нужда светът да не я безпокои с присъствието си. В същото време преходният характер на есента ѝ бе вдъхнал увереност, че светът може да се промени, без да се налага да е силна. Тя се взря навън, а после неохотно отмести поглед. Никога не оставаше дълго от страх, че гледката може да загуби очарование и да я направи неспокойна. Излезе от стаята в коридора и още тринайсет години увиснаха на плещите ѝ. Отново бе на действителната си възраст, оставаше ѝ само още един прозорец.
Върна се по коридора и влезе в следващата стая, празна като всички останали, и погледна през прозореца към зимата. Беше студено и мразовито, небето бе свъсено и надвиснало застрашително. Слана покриваше ливадата и блестеше по алеята. Тази сцена ѝ се нравеше най-малко, защото това бе настоящето и светът продължаваше да съществува без нея, без да го е грижа за нейните нужди. Зимата ставаше пролет, после идваше лято, а то преминаваше в есен, отново и отново, един свят без край. Можеше да слезе долу и да излезе от къщата навън в зимата по което и време да реши. Само че всъщност не можеше да го направи. Къщата и това, което се намираше в нея, не я пускаха. Пазаруваше по телефона, плащаше по пощата и никога не излизаше навън.
Поли Къзинс, трийсет и пет годишна, на вид с десет години по-възрастна. Болезнено слаба, почти мършава; носеше твърде тежко бреме, за да го понесе. Не бе ни най-малко онова, в което осемгодишното момиченце бе очаквало, че ще се превърне.
Забеляза някакво движение и видя с лека изненада как някакъв мъж идва по улицата към къщата. Първо си помисли, че може да се е изгубил. Никой не идваше насам, освен ако не се налагаше. Нямаше какво да се види освен двете къщи, а всеки, който знаеше за тях, предпочиташе да не поема риска да ги обезпокои. Но мъжът продължаваше напред, без да бърза, без да дава никакъв признак за страх или страхопочитание. Изглеждаше доста приятен, даже красив, смугъл, замислен. Накрая спря пред къщата отсреща и се загледа продължително в нея. Домът на семейство Харт.