Харт вдигна учудено вежди.
— Как ще го направиш, като нямаш тяло?
— Ще импровизирам — отвърна невъзмутимо Френд. — Имам толкова тяло, колкото ми е нужно, за да си върша работата. Как си мислиш, че поддържах къщата чиста и подредена през всичките тези години? Въпрос на желание. Сега прави каквото ти казвам и може да получиш шоколадови бисквитки с кафето. Винаги си ги харесвал.
— Няма ли да са доста твърдички след цели двайсет и пет години престой в кухнята?
— Толкова си остър и рязък, ще се порежеш в някой от следващите дни. Бисквитките са си чудесни, както и всичко останало в тази къща. Всичко е точно както си го оставил. Знаех си, че някой ден ще се върнеш.
Сянката се плъзна по стената, както дъждът се стича по прозореца, и изчезна към кухнята. Харт примига няколко пъти, после се върна по коридора и влезе пак в голямата стая. Не можеш да скучаеш в Шадоус Фол… Отпусна се в онова, което някога, преди двайсет и пет години, бе неговият стол. Изглеждаше доста по-малък, отколкото си го спомняше, но така и трябваше да е, нали? Стаята и мебелите изглеждаха елегантни, но старомодни, като обстановката в ситкомите от шейсетте години. Телевизорът бе голям и солиден и наподобяваше нещо от каменната ера. Той се загледа в него замислено с надеждата да събуди някои спомени за програмите, които е гледал като дете, както и за детето, което ги е гледало. Телевизорът отвърна безучастно на погледа му, но нещо бавно се размърда у Харт. Телевизионни програми, за които не беше се сещал откакто бе на десет години, дори от по-рано.
Шампион, конят чудо. Момчето от цирка. Товарният вагон. Бонанза…
Те се мярнаха в мислите му последователно, ярки и весели и по-големи от реалността (Ласи и Самотният рейнджър), но не си спомни нищо за това, какво му е доставяло гледането на тези програми преди толкова години. Бяха черно-бели кадри, завършени. Харт въздъхна и се облегна назад в стола. Може би сянката Френд ще е ключът, който му е необходим да отключи миналото си. Той изглежда знаеше всякакви неща. Може дори да знае кой е дядо му. Сянката… сенките винаги го плашеха като дете. Не му харесваше как внезапно се раздвижват, ако се помръднеш, или как се прокрадват край теб. Те го наблюдаваха през цялото време, но той не можеше да види очите им. Как е възможно да забрави нещо, което така бе запълвало предишния му живот? Сенките бяха навсякъде, след като залезеше слънцето, наблюдаваха внимателно. Чакаха. Понякога нощем не можеше да заспи, макар че лампата в стаята му светеше, защото се боеше, че те могат да се хвърлят отгоре му, ако отмести поглед. Можеше да се отърве от тях като изключи лампата, но понякога му се струваше, че тъмнината е още една голяма сянка. Затова създаде сянката Френд — да го пази от останалите. Само дето, понеже се намираше в Шадоус Фол, в крайна сметка се оказа с един реален въображаем Френд.
Вдигна поглед сепнато, защото чу стъпки в коридора. Не бе възможно да е Френд, сянката се движеше бавно. Още някой бе в къщата с него. Той стана и се приближи тихо до вратата, продължи да стои там и отдръпна ръка от дръжката. Ако Френд бе реален, вероятно страховитите сенки също бяха реални… Внезапно потрепери от ужас, но решително се отърси. Вече не беше дете. Сега имаше истински врагове и винаги съществуваше вероятността те да наблюдават дома на Харт, просто в случай, че е достатъчно глупав да се върне тук сам и невъоръжен… Отхвърли и тази мисъл. По-вероятно бе да е съседката от отсрещната къща, дошла за чаша захар назаем и да огледа своя нов съсед.
„Онази луда жена отсреща. Горкото дете…“
Харт поклати глава. По-добре да надникне в коридора, докато все още може. Още малко от тоя сорт мисли и ще си плюе на петите от страх, скачайки от най-близкия прозорец. Отвори вратата и излезе бързо в коридора. Нямаше никого. Усмихна се засрамено и не знаеше дали да се почувства облекчен или глупав. Беше стара къща, със сигурност скърцаше и се наместваше от време на време. Тогава погледна надолу по коридора и видя, че входната врата е леко открехната. Опита се да си спомни дали я бе оставил отворена, но не можа да реши със сигурност. Мина предпазливо по коридора към вратата, отвори я и погледна. Бе тихо. Никакъв признак, че някой е наоколо. Погледна към отсрещната къща, но съседката не се виждаше на никой прозорец. Харт сви рамене неспокойно, затвори входната врата решително и се обърна тъкмо навреме, за да види ножа насочен към гърлото му.
Хвърли се настрани светкавично, с рефлекси, които не бе подозирал, че има, и ножът пропусна на косъм. Нападателят му залитна напред, загуби равновесие от замаха да нанесе удара и Харт отпусна юмрука си. В този миг се поколеба, когато осъзна, че нападателят е слаба, изпита жена, която изглеждаше почти толкова изплашена, колкото него. Острието блесна в ръката ѝ, като се подготви да нанесе повторен удар и паническата решителност на лицето ѝ измъкна Харт от вцепенението му. Той не се съмняваше, че тя има намерение да го убие, въпреки че никога в живота си не я беше виждал.