— Интересен приятел си имаш тук, Джими. Спомням си, че ми разказа като дете, а аз не бях убедена, че трябва да ти повярвам. Ти все разказваше едни истории…
— Предпочитам да ме наричаш Джеймс — поясни Харт. — Помниш ме като дете? Какъв бях? Не си спомням нищо от онези дни.
— Ходехме на училище заедно, играехме понякога, когато родителите ни имаха нужда да ни зарежат някъде наблизо. Сузан Дюбоа ми каза, че си се върнал в Шадоус Фол. Прочела го в картите си. Знаех си, че рано или късно ще се върнеш вкъщи, но си беше малък шок да те видя отново. Разни слухове и истории те превърнаха в нещо като страшилище, докато те нямаше, дамоклев меч, надвиснал над всички нас и всичко, което ни е скъпо. Не бях разбрала колко изплашена от теб е частица от мен, докато не се оказа, че пресичам пътя и идвам до входната ти врата с кухненски нож в ръката. Но вече се владея. В мен има… повече от един… от един човек. Единият е дете и лесно се плаши.
— Имаш предвид, че си много хора едновременно? — попита заинтригувано Харт. — Чувал съм за тях.
— Не е толкова просто — каза колебливо Поли. — Свързано е с къщата, нали разбираш. Моята къща, „Четирите сезона“. Времето се е объркало тук — коя съм и на каква възраст съм зависи от това къде в къщата се намирам.
Харт погледна към Френд.
— Чуваш ли какви ги говори?
— О, разбира се, много по-интересно е от сапунките по телевизията и не е ни най-малко сложно. Мисля, че трябва да отидем отсреща и да поразгледаме къщата ѝ.
— Ти можеш ли да излизаш оттук? Мислех, че си залепен за това място.
— Бях, докато ти не се върна, но сега мога да отида навсякъде, където ти отиваш. Аз съм твоята сянка. Хайде, Джими, да отиваме. Искам да кажа Джеймс. Не съм излизал от тази къща двайсет и пет години и къщата на Поли ми звучи очарователно.
— Не и преди пет минути, когато искаше да я заключим някъде и да забравим за нея. Ала си прав, звучи прекрасно. Води ни, Поли. Но само ако за миг ти хрумне да вземеш пак някой нож, ще накарам Френд да се стовари върху теб като цял тон тухли. Ясно ли ти е?
— Разбира се, Джеймс. Оценявам необходимостта от предпазливост. Моля те, разбери, не ми е лесно. Не съм посрещала хора в дома си не помня откога и не ме е грижа. Ще ми се наложи да говоря за неща, които дори със себе си не обсъждам. Смятам обаче, че е време да поговоря с някого. Щом си могъщ, както се предполага, може ти да успееш да откриеш начин да ме измъкнеш от ада, който съм си създала.
— Не съм всемогъщ, Поли — каза Харт. — Не съм специален. Просто съм си аз.
— Надявам се да грешиш — настоя тя. — И заради двама ни.
Тя се надигна колебливо на крака, сякаш очакваше всеки миг той да промени намерението си, после тръгна напред и излезе в коридора. Харт вървеше точно зад нея, готов да я сграбчи или да се хвърли встрани от нея — според случая. Тя изглеждаше съвсем с всичкия си сега, но ножът ѝ му бе направил силно впечатление. Хора с ножове винаги взимаше насериозно. Поли спря на входната врата, погледна към забития в дървото нож, после отвори вратата и излезе на улицата. Харт я последва, Френд се поклащаше по петите му като всяка друга сянка. Той внимателно заключи след себе си вратата, после тримата пресякоха пътя към къщата на Поли. На Харт му изглеждаше съвсем обикновена, но бе стоял достатъчно в Шадоус Фол, за да знае, че това изобщо нищо не значи. Времето се е объркало тук… Поли отвори входната врата и влезе вътре. Харт и Френд я следваха на няколко крачки.
Определено нещо бе сбъркано в къщата, наречена „Четирите сезона“. Харт го долавяше във въздуха — безкрайно напрежение. Усещаше как нещо го притиска, долавяше нещо целенасочено. Някой или нещо чакаше тук. Пристъпи в коридора, ярко огрян от следобедното слънце, и трябваше да устои на порива да поглежда назад през рамо. Как можеше Поли да живее на такова място? Той едва бе пристигнал и вече му се искаше да се обърне и да излезе веднага. Поли погледна назад да каже нещо и той побърза да прикрие безпокойството си. За пръв път си даде сметка, че разбира нейното напрежение, правещо я непрекъснато нервна и възбудена, подобно струна на китара, опъната докрай и доста дълго време останала в това положение. Тя се изчерви леко от погледа му и пооправи с ръка разрошената си косата, сякаш за пръв път си даваше сметка как изглежда в неговите очи.
— Съжалявам, доста е разхвърляно тук, видът ми също е занемарен. Ако знаех, че ще имам гости, щях да се постарая. Малцина идват тук, в повечето случаи така ми харесва. Хората смятат, че съм луда. Понякога и аз мисля така.
Тя се огледа, сякаш се опитваше да реши къде да го въведе.