— Почти успях този последен път. Вече не ме беше грижа. Смятах, че не може да бъде по-зле от начина, по който живеех. Грешах. Отново. Останах в тази стая цял ден, до късно следобед, и не можах да се напъна да сторя единственото, което би могло да ме освободи. Толкова просто беше… само да вляза в следващата стая… Мразех се, че съм толкова слаба, толкова уплашена, но омразата не ми помогна. В крайна сметка отново слязох долу и оставих още една част от себе си. Дотук успях да стигна. Не мога да сторя нищо повече, не и сама. Помогни ми, Джими. Моля те!
Ръката ѝ бе вцепенена в неговата, сякаш всички сили я бяха напуснали. Раменете ѝ бяха увиснали, а главата ѝ — сведена, като на кон в края на изгубено състезание.
„Поли! Ела тук. Нужна си ми.“
Гласът бе по-силен сега, точно там, в съседната стая. Харт се опита да долови някакъв смисъл или контекст в този зов, не само думите, но той оставаше все така тайнствен. Поли стоеше пред него — спокойна, отпусната, съвсем неподвижна, достигнала състояние, в което гневът не би я завладял, а страхът не би я помръднал. Каквото и да се случеше в следващия миг, то зависеше единствено от него.
„Не мога да понеса тази отговорност! Не знам какво да правя!“
— Тя стигна докъдето можа — обади се тихичко Френд, свит при нозете му — Трябва да решиш, Джеймс. Продължаваме или отстъпваме?
— Не знам! Мислех, че мога, но… погледни я. Щом само мисълта за следващата стая може да ѝ причини това, какво ли въздействие ще има тя върху нея? Веднъж вече е рухвала, не мога да понеса отговорността за следващ срив.
— Тя стигна дотук, защото повярва, когато ѝ каза, че ще си до нея. Ще я изоставиш сега?
Харт тръсна гневно глава.
— Какво, по дяволите, има в тази стая, че да е възможно да ѝ причини това? Какво ѝ е сторил баща ѝ?
— Питах се същото — обади се Поли бавно, сякаш насън. — Години наред се питах какво може да има в онази стая, което да е толкова страховито. Дълго време се чудех дали не е някакво сексуално насилие. В днешно време много се говори за това. Ала не мога да го повярвам за баща си. Обичах го и той ме обичаше. Тогава защо само мисълта да го видя отново ме плаши толкова много, че не мога да дишам?
— Един е начинът да разберем — каза Харт. — Да го направим.
Той решително стисна ръката ѝ и се отправи към вратата, а Поли тръгна с него покорно, като малко дете. В коридора се бе спуснала нощ. Единствената светлина струеше изпод вратата на петата стая. Равномерното дишане се чуваше по-силно, дрезгаво, сякаш в очакване да се появят. Харт вървеше бавно напред, Поли — до него. Коридорът се простираше пред тях безкраен. Харт не знаеше вече какво да мисли. Бе толкова уверен, че сексуалното насилие е в основата на всичко, но Поли се бе сетила за това и го бе отхвърлила. Тогава какво има в онази стая, какво диша така силно? Те продължиха в тъмното, а вратата много бавно се приближаваше, сякаш нещо отдалечаваше мига, за да му се наслади. Най-после застанаха пред нея, Харт се поколеба — не бе сигурен какво е най-добре да стори. Поли протегна уверено ръка, натисна дръжката и отвори вратата. Двамата с Харт влязоха заедно, за да се изправят срещу онова, което бе там. Вратата се затръшна зад тях.
Стаята бе ярко осветена, миришеше на болест и лекарства. В леглото лежеше мъж, изпит и измъчен от дългото страдание. Очите му бяха затворени, дишаше тежко, сякаш всяко вдишване му костваше усилие. Поли го погледна мълчаливо. Харт се огледа озадачено. В стаята нямаше нищо друго, само един изключително болен човек, който даже не знаеше, че те са тук.
— Спомням си — каза Поли. — Татко имаше рак. Лекарите не можеха да направят нищо тогава и го изпратиха вкъщи да умре. Това отне доста време. Плашех се от него. Боях се, че ще го изгубя, че ще си отиде завинаги. Трудно е да проумееш смъртта, когато си само на осем години, а когато става въпрос за собствения ти баща… Дълго време не можех да повярвам, че всъщност ще се случи, а после отказвах да повярвам. Ала накрая той се залежа и не ставаше, а аз осъзнах, че никога повече няма да стане. Тогава повярвах.
Молех се за чудо. Редях молитви една след друга, обещавах на Господ, че ще сторя всичко… всичко, което поиска. Даже казах, че ще стана монахиня, само да спаси моя татко. През цялото време ракът изяждаше баща ми и той се смаляваше в леглото. Не можех да гледам ръцете му върху завивките, виждах костите; не виждах лицето му, виждах черепа. Сякаш той се превръщаше в смърт. Престанах да влизам при него, защото толкова ме плашеше… Дори когато питаше за мен, не исках да вляза.