Тогава един ден майка ми трябваше да излезе и аз останах сама вкъщи. Сама с баща ми. Бях погълната от пъзела си. Него поне можех да реша, стига да се постарая усърдно. Точно по обяд той ме повика. Не исках да отида. Бях уплашена. Той не преставаше да ме вика и накрая аз станах и излязох в коридора. Стоях дълго в подножието на стълбите, после се качих, много бавно, стъпало по стъпало. Скрих се в отсрещната стая, а той ме извика отново. Застанах пред вратата му, чувах го как се бори за всяка глътка въздух. И после дишането спря. Влязох, беше мъртъв. Изобщо не приличаше на моя баща, не и по начина, по който си го спомнях. Сякаш онова мъртво нещо, ракът, бе дошло и бе заело неговото място. Единственото, което можех да си мисля, бе, че ако бях отишла при него, когато ме повика, можеше все още да е жив. Можех да направя нещо, да кажа… и той нямаше да е мъртъв. Но не го сторих… Избягах от стаята и си казах, че изобщо не съм била там. Продължавах да си го повтарям, докато си повярвах. Чувството за вина не ми позволи да забравя, не и напълно. Не мина много време и започнах да го чувам как ме вика отново. Вината и страхът ми създадоха нещо в тази стая и му дадоха власт над мен. За да бъда наказана, както заслужавам. Това там не е моят баща. Нещо друго е, нещо ужасно. Мисля, че някога може и да е било част от мен, но вече не е така. То принадлежи на себе си сега. И ме мрази.
Харт погледна към умиращия на леглото, после отново към Поли. Изражението на лицето ѝ го разтревожи. В думите ѝ се долавяше нещо странно, някаква заклинателна сила, сякаш тя призоваваше нещо. В този миг мъжът се изправи и седна в леглото. Поли отстъпи крачка назад и се вкопчи в ръката на Харт. Мъжът им се усмихна, а в погледа му се четеше някакъв ужасяващ глад. Внезапно под кожата се надигнаха ракови образувания като черни гроздове, разцъфнаха като циреи в плътта, сякаш под някакво вътрешно напрежение, на което не можеше да се устои. Лицето се разду и обезформи, налетите с кръв тъкани преобразиха чертите в демонична маска. Той продължаваше да се усмихва.
— Здравей, Поли — прошепна. — Най-после дойде да ме видиш. Ела да целунеш татко си и ще споделя това, което имам с теб. Знаеш, че го заслужаваш. После ти и аз можем да останем тук заедно в тъмното, ще се променим, ще сме различни и никога няма да умрем. Никога…
Поли го погледна безмълвна, по лицето ѝ обилно се стичаха сълзи. Обезобразената от рак фигура се изкикоти.
— Ела при мен, Поли. Толкова си хубава, иде ми да те изям.
— Достатъчно! — отсече Френд и се хвърли върху обезобразената от рак фигура.
Мъжът се сепна и падна назад, Френд се извиси в огромна черна сянка над него с грамадни зъби и нокти. Стовари се върху жертвата си и демонът изчезна в тъмнината. За миг последва тишина, после Френд изпищя. Разпиля се, крещейки ужасяващо срещу зловещата фигура, която без видимо усилие изтръгна сянката от себе си. Френд се изхлузи до леглото като разплискана помия, пробяга по пода и се събра в краката на Харт, скимтейки като пребито дете.
— Сладичък — каза обезобразената фигура, — но малко лекичък и ефирен за моя вкус. Поли искам аз. Толкова отдавна чакам този момент, скъпа моя. Къщата се опита да те защити, предостави ти разни възможности да се измъкнеш, но ти не се възползва, затова сега си моя, телом и духом. Особено телом. Ще се насладя на плътта ти по всевъзможни начини и когато свърша с теб, няма да познаеш сама себе си.
— Върви по дяволите — извика Харт и пристъпи напред, за да застане между Поли и обезобразения от рака.
Демонът го изгледа преценяващо, а по разцъфналата в рани кожа блестеше влага. Въздухът се изпълни с воня на гниещо месо.
— Не ти е тук мястото — каза раковото чудовище. — Не си оттук. Тя ме създаде и ми принадлежи. Точно това ѝ се иска, макар че не си го признава. Напусни веднага или ще те убия. Не ти се ще изобщо да узнаеш какво ще сторя с жалкото ти беззащитно тяло след това.
— Тя е била едно малко дете — възрази Харт. — Не е разбирала нищо. Страхувала се е.
— Твърде късно е вече за молби и извинения. Ще взема тази жена и ще заровя лепкавите си пръсти в нейната плът. Нищо не можеш да сториш, за да ме спреш.
Фигурата отметна завивките с подпухналата си ръка, спусна трудноподвижните си крака на пода. Изправи се, олюлявайки се, на крака, а раковите образувания издуваха плътта като изгнил плод. Тръгна напред — неизлечим кошмар в образ и форма и Харт вдигна ръка да го спре. Нещо се размърда вътре в него в този миг, но не можеше да го опише с думи. Бе някаква сила, потенциал, нещо неизвестно досега и то отвърна, когато го призова. Не заради себе си, заради Поли, която бе вече прекалено наранена. Протегна рязко ръка към обезобразената фигура, а гласът му отекна остро и властно: