— Ти! Излез оттам! Напусни това тяло веднага!
Черни струи изригнаха от обезобразената плът на бащата на Поли и живите ракови образувания се сгърчиха на пода при нозете му. Безформени тумори разкъсаха плътта и от всяка пора на болното тяло бликна и се изля мръсотия, докато тялото се извиваше в конвулсии, безпомощно във властта на по-могъща сила. Накрая бащата на Поли застана пред тях блед и разтреперан, но без всякакви белези, а на пода около него от безформените образувания се издигаше пара и те потръпваха като някакъв току-що роден кошмар от най-тъмните дебри на мрака. Пред очите на Харт и Поли зловещите форми постепенно престанаха да помръдват, безжизнени и мъртви — последната капчица живот, дадена им от Поли, ги напусна завинаги. Тя се обърна и погледна баща си, понечи да направи крачка към него и спря.
— Татко?
— Здравей, принцесо. Я вижте прекрасното ми малко момиченце как е пораснало изящно и високо. Много време мина, миличка, но вече се върнах. Тук съм.
Поли се хвърли в обятията му и те се прегърнаха силно, сякаш искаха да останат така завинаги. По лицата на двамата се стичаха сълзи, но те не им обръщаха внимание. Харт се извърна да ги остави насаме и погледна към безформената тъмна сянка, обгърнала нозете му.
— Добре ли си, Френд?
— Бил съм и по-добре. Попитай ме пак като ми дадеш шанс да се оправя, след година-две. Как, по дяволите, го направи? Не знаех, че си способен на това.
— Нито пък аз — каза Харт.
Погледна към Поли и баща ѝ. Те се бяха освободили от прегръдките си, но все още стояха съвсем близо един до друг. Поли подсмърчаше и бършеше последните си сълзи.
— Татко, това е Джими Харт. Той те спаси. Доведе ме тук, повярва в мен тогава, когато и аз самата не бях уверена.
— Джими Харт?
Мъжът го изгледа странно.
— Много приличаш на баща си, Джими. Благодаря ти за това, което си направил за дъщеря ми.
— О, татко, толкова съжалявам. Знам, че трябваше да дойда при теб много по-рано, но толкова се страхувах…
— Тихо, принцесо, знам. Разбирам. Ти беше просто малко дете.
— И не ме виниш за това…
— Не ти се сърдя за нищо — каза той и погледна отново към Харт. — В крайна сметка се надявам някой да ми обясни точно какво се е случило, но засега просто се радвам, че съм тук и съм щастлив, че съм жив. Част от мен е тук от години, бях във властта на това… нещо, но не си спомням много. Повече ми приличаше на трескав сън, среднощен кошмар, от който не можех да се събудя.
— Всичко свърши — каза Поли. — Ти си жив и всичко ще е чудесно.
Тя внезапно помръкна.
— О, татко, ти не знаеш. Мама умря.
— Зная. Усетих, че си отива много отдавна, но тогава не можех да направя нищо. Няма нищо, Поли. Ако беше тук, сигурен съм, че и тя щеше да се гордее с теб колкото мен.
— Но аз се отнесох толкова зле с нея…
— Тя разбира — обясни баща ѝ. — Където и да е, сигурен съм, че разбира.
Поли се усмихна на Харт.
— Благодаря ти, Джеймс. Благодаря ти за… всичко. Никога не съм си представяла… нямах представа, че имаш такава сила.
— Нито пък аз — отвърна Харт. — Май има доста неща, които не знам за себе си. Ще трябва да направя нещо по този въпрос.
7.
Нещо лошо иде
Сузан Дюбоа се събуди бавно от звука на музиката и полежа известно време в леглото, без да отваря очи. Радиото се включваше автоматично всяка сутрин в девет часа и предвидливо бе поставено по-надалеч, за да се наложи да стане, за да го изключи. Тя лежеше неподвижно със затворени очи, оставяше музиката да я залива, без в действителност да я слуша. Събуждането за нея бе винаги бавен процес и нямаше закъде да бърза.
Леглото ѝ бе залепено за стената, така че можеше да протегне ръка и да усети силата и присъствието ѝ, без да се налага да става. Стената ѝ действаше успокоително — твърда, реална и неизменна. Откакто се бе върнала вкъщи и бе намерила мъртвото тяло на Лука на пода, изпитваше нужда постоянно нещо да я убеждава, че домът ѝ е все така сигурен и стабилен. Ненадейната поява на смъртта все още я преследваше и малката ѝ колиба вече не беше някогашният сигурен рай. Минаваше доста време, преди да успее да заспи нощем, ако не оставеше лампата да свети. През деня успяваше да се отвлича с хора и ежедневни задачи, но нощта я заварваше слаба и уязвима като малко дете. Лежеше в леглото неподвижно вдървена, напрягаше уши да долови и най-слабия звук, докато очите ѝ привикнеха с тъмнината и после наблюдаваше тъмните сенки край себе си, докато накрая заспиваше просто от изтощение. Вратата бе заключена, резето — спуснато, единственият прозорец — обезопасен, но щеше да мине още доста време, преди отново да се почувства в безопасност.