Сузан лежеше напълно отпусната в леглото, заслушваше се в утрото, сглобяваше картината на своя свят по звуците край себе си. Радиото бръмчеше тихичко и тя чуваше лекото поскърцване на леглото, докато се протягаше лениво. Имаше го вече повече от двайсет години и бяха се нагодили един към друг. На места дюшекът бе висок като в самото начало и бе хлътнал, където се налагаше. Годините бяха образували голяма вдлъбнатина по средата, в която тя пропадаше естествено и която ѝ прилягаше съвършено от глава до пети. Дървената колиба поскърцваше силно, докато наместваше тежестта си, дървото набъбваше с признателност под топлината на утрото след студената нощ. Навън чуваше някакъв шлеп да пухти бавно по река Тоун — живият, жизнерадостен звук носеше обещание за нови места, които да посетиш, и нови неща, които да вършиш. Сузан въздъхна, седна в леглото и отвори очи.
Обгърна колене с ръце, подпря брадичка на тях и се огледа. В едностайната ѝ колиба цареше бъркотия, но така си беше винаги. Така ѝ харесваше. Навсякъде бяха небрежно разхвърляни дрехи и всичките три стола бяха отрупани с купища стари списания и вестници. Картонените кутии от вчерашния обяд и късната вечеря продължаваха да лежат там, където ги бе пуснала. Този последен факт я наведе смътно на мисълта за закуска, но още не бе достатъчно будна за нея. Приготвянето на закуска бе твърде сложна задача, за да я обмисля, преди тялото ѝ да се е събудило достатъчно, за да се вслуша в мислите ѝ. Или пък беше обратното? Сузан сви рамене. Бе свикнала с това, че не ѝ се отдава да разсъждава успешно сутрин. Именно това безгрижие и тази небрежност бяха вбесили последния ѝ любовник, висок, кльощав китарист от някакъв хеви метъл състав, за който не бе и чувала. Бе доста приятна компания и почти толкова добър в хоризонталните ритми, колкото сам смяташе, но имаше навика да скача от леглото сутрин, готов да атакува деня и да граби с шепи от всичко, което той му предложи. Естествено, бе с петнайсет години по-млад, а тя бе на трийсет и пет и сутрин усещаше всяка една от тези допълнителни години. Това бе отчасти причината да не се почувства сломена, когато я напусна.
Тя отметна чаршафите, спусна крака на пода и поседя тихо, потънала в размисъл. Имаше определено усещане, че днес трябва да става и да се залавя за работа, но не разбираше точно защо. Без съмнение щеше да ѝ стане ясно по-късно. Почеса се по ребрата, по-скоро за удоволствие, отколкото от нужда. Сузан спеше гола, с изключение на студените зимни нощи, когато неохотно навличаше дебела пижама. Изобщо не си падаше по одеждите за спане, те сякаш винаги се усукваха по тялото ѝ нощем, докато не се събудеше — все едно опасана в усмирителна риза.
Стана, огледа се разсеяно и се зае да се облича, без да изчаква да се разсъни допълнително. За последното ѝ помогна бавната разходка до тоалетната отвън. Върна се, продължи да се прозява и застана насред стаята. Струваше ѝ се, че нещо важно що се случи днес — но мътните я взели, ако можеше да отгатне какво. Нямаше значение. Често се чувстваше така. Отиде без да бърза да огледа голямото огледало, подпряно несигурно на нощното ѝ шкафче. Снимки на стари гаджета с подвити краища и гледаха оттам, имаше и едно съобщение за самата нея, изписано с червило.
„Идват гости…“
Сузан се загледа разсеяно в огледалото и оттам неуверено я погледна нейното отражение. Висока, дългокрака блондинка, която се обличаше във всякакви странни ансамбли, защото никога не можеше да се накани да изхвърли каквото и да било. Изпитваше същите чувства към модата, както и към религията — добре си е за тези, които я почитат, но за нея си е досадна грижа. Единственото, в което вярваше, бе достатъчната доза сън. Понякога изпитваше сантиментална привързаност към странни дрехи и си ги пазеше дълго след като бяха надживели своето предназначение. Тази блуза е късметлийска, онзи шал носеше, когато Грант за пръв път я покани да излязат на среща, а онези обувки са твърде хубави, за да ги изхвърли… И така нататък, и така нататък.
В огледалото лицето ѝ представляваше едни огромни очи и изпъкнали скули. Без грим приличаше на майка си. Сузан направи гримаса и си постави грима с бързи заучени движения. Твърде ранна сутрин бе за такова кощунство. Огледа критично дългите си плитки. И преди да си легне не изглеждаха добре, по и спането не им се бе отразило благоприятно. Нито умееше, пито имаше търпение да ги поддържа, но не спираше да се опитва. Изглеждаше добре с плитки, а и бяха практични. Харесваше ѝ мисълта, че е практична по отношение на нещо.