— Един човек дойде да ме види — каза Поли. — Някой, когото познавах преди, когато и двамата бяхме деца. Той ме освободи от миналото ми. Казва се Джеймс Харт.
— Майтапиш се! Срещнала си Джеймс Харт! Видях завръщането му в картите преди седмица, дочух, че е тук, но не съм срещала някой, който действително да е говорил с него. Как изглежда? Хубав ли е? Мираж, призрак? Достъпен ли е?
Поли се засмя за пръв път.
— Да… не… ще трябва да го попиташ лично. Той е удивителен човек. Не говори много, но в него има неподозирана сила. Има потенциал да се превърне в нещо изключително, дори и да не го разбира все още.
— Разбира се, че има — потвърди Сузан спокойно. — Картите от месеци показват, че нещо могъщо иде насам. Но трябва да призная, че не очаквах това да е Джеймс Харт. Не мисля, че и някой друг го е очаквал, освен може би старецът Времето. А ти го откри първа… Успя ли да те събере отново? Цялата?
— Всяка част от мен. Сега съм едно цяло. Но и не спря дотук…
— Искаш да кажеш, че има още? Какво друго направи — построи ти нова къща?
— Върна баща ми. Жив е отново, благодарение на Джеймс Харт.
— А стига бе… Поли… май двете се нуждаем отчаяно от по едно силно питие. Вероятно от по няколко.
Сузан стана, не спря да клати глава, отиде до шкафа, измъкна бутилка бренди и две чаши. Постави чашите на масата, повтори пак „А стига бе“ и наля щедро от брендито.
— Поли, къде точно е той сега?
— Отиде на гроба на майка ми. Или имаш предвид Джеймс? Не съм много сигурна той къде е. Каза нещо, че ще потърси някой от семейството си, но пак ще се срещнем по-късно тази вечер. Ще се видим в някакъв бар, който знае. В бар! Осъзнаваш ли колко отдавна никой не ми е купувал питие в бар? Не знам дали ще мога да го направя. Имам предвид, да изляза навън ми е достатъчно трудно и без да се налага да се срещам с цял куп непознати. Може би трябва да му кажа, че не мога да отида. Да отложим докато се почувствам по-силна.
— О, не, няма — възрази незабавно Сузан. — Вече си се измъкнала от черупката, не можеш да се връщаш назад. Не се безпокой, всичко ще е наред. Аз също ще дойда, ще стоя дискретно някъде отзад, разбира се. По-добре да намеря някой да ме ескортира, за да не се набивам на очи.
— Кой е за тази седмица? — попита Поли подсмихвайки се. — Не успявам да съм в крак със заплетения ти любовен живот. Ти си единствената, която познавам, чийто живот е като сапунена опера. Спомням си последно за Грант. Още ли е актуален?
— Горе-долу. Добро момче. Китарист в някаква група, за която не си чувала. Сериозно си пада по това да потъва в размисъл в някой ъгъл и да изглежда енигматично. Малко младичък е за мен, но пък си падам по предизвикателствата.
— Както винаги — отбеляза иронично Поли. — Добре ли свири?
— Откъде да знам, скъпа. Човек не си носи китарата в леглото. Официално сме разделени, защото не признавах неговия гений. Което всъщност ще рече, че не си придавах сериозен вид, когато той разказваше за това. Ще му звънна по-късно днес да видя дали още се цупи.
Поли я изгледа замислено.
— Чуваш ли се често с Амброуз напоследък? Не говориш много за него, както преди.
— Той плаща наема на това място, оставя ми и по някой чек от време на време, като се сети, но най-вече е достатъчно цивилизован да спазва разстояние. Изобщо не трябваше да се женим. Ти ме предупреди. По дяволите, всички до един ме предупреждаваха за Амброуз, но аз не ги послушах. Животът с него бе все едно, че съм омъжена за някой човек на изкуството с всичкото му там непостоянство. Никога не знаех до кой аспект от личността му ще се събудя сутрин. В началото бе забавно, все едно, че съм омъжена за няколко души едновременно, но ми омръзна доста бързо. Дори и аз обичам по малко стабилност в живота си. По-точно, предпочитам мъжете ми да не си променят нрава по средата на разговора. Сега, като се виждаме твърде рядко, сме къде-къде по-щастливи.
Наистина трябва да се наканя да се разведа с него, но така си ми е удобно, иначе ще ми коства усилия и грижи. Защо да клатим лодката? Той се грижи за финансовата ми стабилност, а аз не се появявам да го притеснявам пред устремените му към възвишеност приятелчета. Щастлива съм с моята си картина и сеансите с картите. Честно казано, скъпа, мисълта да ходя навън, за да си изкарвам прехраната, ме изпълва с ужас. Искам да кажа, представяш ли си ме да тичам за работа всяка сутрин като послушен дребен чиновник, да повтарям „Да, сър“, „Не, сър“ на шефа и да ме регистрират по часовник на влизане и излизане от работа? По-скоро ще умра. Не съм практична по природа и нямам никакво желание да се уча на това. Аз съм щастлив малък паразит, на топличко и безопасно в уютното си малко гнезденце и не виждам причина да сменям нищичко.