— Ако не съм, жена ми дяволски ще се изненада като се върна довечера вкъщи. Разбира се, че съм, по дяволите. Какво смятате, че съм — кървяща птицечовка ли? Боже, какви гадни твари са. Живо доказателство, че Създателят е имал чувство за хумор, при това доста гадно.
— Трябва да потвърдите за пред съда — настоя упорито щраусът. — Кажете си името и разкажете на тук присъстващите какво точно се случи на гробището.
— Аз съм Сий Гоут и някакво копеле ме гръмна. Нали така, Беър, а сега ме разкарай оттук.
Необходимо бе малко време и повече търпение от страна на всички, но присъстващите в залата накрая получиха от него подробна картина на случилото се. Публиката шушукаше неспокойно помежду си. Повечето от тях никога през живота си не бяха имали истински враг, да не говорим за някой, който стреля иззад прикритие и после се измъква с военен хеликоптер. Козелът се утешаваше с бутилката и гледаше щрауса с кървясали очи.
— Кога ще пристъпим към важните неща, а именно — да измислим какво, по дяволите, ще правим?
— Затова е свикано това заседание — да реши — подчерта кондорът и му се прииска да не го бе правил, когато козелът се втренчи в него свирепо.
Фактът, че го простреляха, не допринесе абсолютно с нищо, за да пооправи нрава на Гоут и изобщо не му пукаше кой ще види това. Погледна първо присъстващите, а после към съдебните заседатели.
— Май се шегувате. Тая сбирщина не може дори да реши да се изпикае върху обувките си, ако горят.
Съдията удари с чукчето си.
— Достатъчно! Още една дума и ще ви осъдя за неуважение на съда.
— Не, няма — намеси се Бруин Беър.
— Трябва да се съглася с мечока — отбеляза щраусът. — Главно защото е насочил оръжие срещу мен.
Кондорът погледна надолу към Беър и револвера му и реши, че прокурорът има право.
— Свидетелят е свободен и може да напусне скамейката. Може също да върви по дяволите, ако не представлява голям проблем за него.
Беър избута мрачния, мърморещ Сий Гоут, а кондорът изгледа много строго щрауса.
— Още един такъв свидетел и по-добре да си прибираме нещата и да се разотиваме по домовете си.
— Още е рано, милорд — отвърна оживено щраусът. — Призовавам следващия свидетел — Скоти, страшилището за елфите.
Преди някой да успее да го подкрепи и извика, залата внезапно се огласи от поредица изплашени писъци, когато нещо дребно, но много разярено си запробива път из претъпканите редици на зрителите. Животни с всякаква форма и нрав се опитваха да се махнат от пътя му. Тези отпред се разпръснаха, когато едно малко, но изключително непоколебимо на вид куче се появи сред блъсканицата.
Беше шотландски териер с късо кожено яке, декорирано с метални кабари и вериги. На нашийника си имаше шипове, в ноздрата си — безопасна игла и за такова дребно куче имаше изключително огромна уста, определено пълна със зъби. Излъчваше заплаха и опасност, а стойката на главата му подсказваше, че е от онези твари, дето не понасят глупаци. Изприпка напред, подуши презрително щрауса, вдигна крак и се изпика на свидетелската скамейка. Вонята бе отвратителна, а въздухът се насити с нея. Кучето се огледа свирепо да провери дали някой се осмелява да протестира, после скочи върху стола на свидетелското място и се втренчи арогантно в щрауса.
— Надявам се, че няма да има от онези глупости: „Вие Скоти ли сте?“ Всички знаят кой съм аз, а ако още не са научили, майната им.
Щраусът побърза да кимне и се обърна с лице към заседателите. Струваше му се по-безопасно да гледа тях.
— Благородни патици, полски мишки, катерици… и дребни, мъхнати бозайници, позволете ми да ви представя Скоти, страшилището за елфите, изтъкнат, забележителен звяр с високо положение в нашата общност.
— Дяволски точно — съгласи се малкото куче. — Създайте ми някой проблем и ще ви отхапя главата. Сега давай нататък, прекалено наедрял гълъб такъв. Не съм тук за собствено удоволствие, нали така.
— Скоти обиколи надлъж и нашир града да научи нещо за нашия враг и чрез упорство и непоколебимост сглоби една тревожна картина на проблема, срещу който сме се изправили. В този момент ми се иска да ви призова да изразите своята благодарност към неговата преданост и чувство за дълг.
— Опитвате се да преглътнете пикнята ли? — попита сурово кучето.
— Ами, наистина… — опита се да каже нещо шашардисаният щраус.
— О, я млъквай и давай нататък или ще ти подпаля панталона.
— Не съм с панталон.
— Проблемът е твой, друже. Сега се разкарай, затваряй си човката — мой ред е да говоря.
Кучето огледа претъпканата зала.