— Яко сме я закъсали. Никой в града не знае точно как врагът е проникнал тук, но дяволски очевидно е, че е невъзможно да са го направили без помощ отвътре. Което значи, че сред нас има предатели. Също така е ясно, че врагът не е някой презрян аматьор. Добре въоръжен е, с добро снаряжение и може да се обзаложим, че пак ще се върне, в пълен състав. Ако очаквате човеците да ви защитят, помислете си пак. Те не знаят повече от нас. Точно сега търчат навсякъде и все по-малко от тях ще видиш навън, изпокриват си задниците. Виждал съм котки как губят и малкото си мозък като подушат валериан, но и те са ми изглеждали по-организирани, отколкото хората са точно в този момент. Което означава за онези от вас, които са ме слушали внимателно, че сме оставени сами на себе си. От нас зависи да се защитим. Затънали сме в лайна и ще става все по-зле, преди да се окаже по-добре.
Дълго време никой не каза нищо.
— И така, според вас — обади се щраусът — нещата изглеждат твърде мрачни.
— Да не се опитваш да ме разсмееш, друже? Не чу ли нито дума от това, което казах?
— Разбира се, че чух, скъпи приятелю, но не бива да се обезкуражаваме. Сигурен съм, че можем да разчитаме на съответните власти да направят необходимото за нас.
— Какви съответни власти? Шерифът не може дори един проклет убиец да открие, да не говорим за нашествие на вражески сили, а Времето се е сврял в своята галерия и не иска да разговаря с никого. Единственият, когото виждам с правилна идея е проклетият мечок с неговото оръжие.
— Няма да го получиш — обади се с леден тон Бруин Беър. — Намери си сам.
— Не ме слушаш, мътните те взели! Врагът иде насам, при това с цялото си войнство. Какво ще правим?
Щраусът зарови глава в кофата си с пясък.
Скоти въздъхна уморено.
— Сами сме. Никой няма да ни помогне. Не можем да си позволим да се майтапим повече.
Рия Фрейзиър спря колата си пред дома на Ленард Аш и се опита да убеди себе си, че постъпва правилно. Бе тук по работа, като кмет на Шадоус Фол, защото трябваше да узнае какво Аш би могъл да ѝ каже за Джеймс Харт. Бе загрижена за това какво означава за града неговото завръщане, особено след като Времето с такава готовност му бе разрешил аудиенция. Старецът обикновено не беше толкова гостоприемен. Бе тук по работа, нищо повече. Рия въздъхна и се погледна в страничното огледало. Може би, ако си го повтаря достатъчно често, ще успее да си повярва. Може би.
Тя погледна към дома на семейство Аш от колата си, където се чувстваше в безопасност. Хубава самостоятелна къща, модерна и приятна, удобно разположена далеч от пътя. Широка пътека, покрита с чакъл водеше през грижливо поддържаните площи към входната врата. Докато слушаше как камъчетата хрущят под гумите по алеята, в главата ѝ нахлуха всевъзможни спомени. Бе идвала тук често, докато Аш бе още жив, понякога с Ричард Ериксон, понякога и сама. Предимно сама, към края. Идваше устремена по алеята, усещаше как сърцето ѝ бие учестено, докато се оглеждаше да зърне Ленард. Той неизменно бе там, отваряше входната врата, когато колата ѝ спреше, посрещаше я с усмивка и целувка и я прегръщаше през кръста. Бяха толкова щастливи, така влюбени… но това бе преди три години, преди той да умре и оттогава много неща се промениха.
Сега нямаше и следа от него и Рия поклати глава като осъзна, че несъзнателно е очаквала да го види да се появява както обикновено. Или не беше вкъщи, или пристигането ѝ не бе от значение за него. Ленард бе загубил интерес към много неща откакто бе умрял. Тя сви рамене, изключи двигателя и се заслуша в тишината. Къщата на семейство Аш се намираше в покрайнините на града, далеч от шума на множеството негови реалности. Дори и птички не пееха. Вероятно съществуваха наредби относно тези неща в квартала. Тя отвори вратата и излезе от колата. Направи го бързо, за да няма възможност да размисли над това какво прави и да промени намеренията си. Беше се разколебала пет-шест пъти по пътя насам. Заключи вратата на колата, разсеяно се зарадва на приглушеното щракване на ключалките. Харесваше ѝ, когато механизмите работеха, както се очакваше от тях. Караше я да се чувства в безопасност. Малко неща ѝ вдъхваха подобна увереност през тези три години.
Тя отиде до входната врата, като полагаше усилия да остане спокойна и уверена, просто за веки случай, ако… някой… я наблюдаваше. Все още бе облечена в елегантните си черни дрехи от погребението по-рано през деня, макар че бе оставила малката си шапчица с воал в колата. Ленард не обичаше шапки. Самият той никога не носеше и имаше навика да прави ужасно хапливи забележки за онези, които ги предпочитаха. Не смяташе, че може да понесе чувството му за хумор, не и като капак на всичко останало. Тя спря пред входната врата, пое дълбоко въздух и натисна звънеца. Чу го как звъни слабо във вътрешността на къщата. Не можа да долови друго. Някъде запя птица. Звучеше самотно.